Страхът от общуване със себе си
Защо съществува страхът от общуване със себе си?
Във време на непрекъсната дигитална комуникация сме все повече откъснати един от друг. Може би по-малко слушаме, а повече говорим; по-малко обсъждаме, отколкото да разсъждаваме и да гледаме детайлите, жестовете, малките неща… а може би повече следим външното, отколкото да задаваме въпроси, споделяйки онова, което ни тревожи…
Страхуваме се да общуваме с другите. И най-вече със себе си.
Не искаме да отворим онази прашна врата към себе си от страх, че това, което ни очаква зад нея, е мъгливо, неясно, несигурно, непознато. И това ни плаши. Спира дъха ни, изваждайки най-тъмната страна от съзнанието ни на показ. Страхът от общуване със себе си ни парализира и ни прави подвластни на чуждия контрол, чуждите мечти и очаквания…
По същия начин не желаем да общуваме и с другите. Страхуваме се да не бъдем отхвърлнени, а може би за пореден път.
Крием се зад маската на безразличието, казвайки си: „Това не ми е нужно, нали си имам еди-какво си“. Затваряме си очите с думите: „Не си струва! Не си подхождаме, трудно е…“ и продължаваме по пътя си. Често сами и често неразбрани.
А може би общуването с другите отключва емоции, от които се крием? Грижливо залостени спомени в прашния килер на съзнанието ни, от които се крием, подобно на дявола от тамян. Защо ни е да чувстваме, ако можем да страдаме по-малко? А нима всяко изпитано несподелено чувство не е страдание?
Прочети още:
Обичам истинските хора, а те са на изчезване…
