Понякога и аз съм от онези хора…
Понякога и аз съм от онези хора… Намусени, намръщени и криви… Сякаш с празни погледи, крачещи едва-едва в потока от лица. Безизразни, обречени, безчувствени и унили, отиват някъде, а сякаш никъде…
Понякога и аз съм от онези хора, погълнати от делника, в шума на града, потъващи в нищото, сякаш разтварящи се на съставни части…
Понякога и аз се крия сред тълпата, сякаш за да ме намериш.
Но често си оставам скрита единствено за себе си.
Понякога ми се иска да съм като тях – безизразна, мълчалива и спокойна, да не се оглеждам в очите на страха, да бъда обикновена, а не противоречива, да бъда сякаш изкована от коприна.
Понякога се губя във безкрая, в мрака на града, а в сенките му търся утеха от неволите на битието.
Понякога ми се иска да съм като другите. Да умея да причислявам хората в таргет групи. Но уви, не умея да деля това, което е различно. За мен всеки човек е различен, уникален, който заслужава внимание.
Понякога ми се иска да съм в нечия таргет група, просто за да се слея с масата. Да бъда като всички – едно от цялото…
Понякога и аз съм от онези хора, но в повечето време съм някой друг.
Прочети още:
Вездесъщият – контролираният или контролиращият?
