Страхът – форма на оцеляване в новото време?

Този пост няма да е позитивен. Ще е от онези, които опитваме да забравим, макар да са бръкнали дълбоко в душата. Защото думите, подобно на огъня, горят. Горчат. Остават завинаги. А когато са тъжни, трудно ги забравяме. Жигосват ни завинаги.

За житейските трагедии и кризи

2020 беше тежка година. 2021 – също. Започвам да си мисля, че не ни чака нищо хубаво. Страхът е сковал не само телата, но и душите. Страхът – като форма на оцеляване. Първо беше ковид, сега вече е всичко останало. Сякаш ковид пандемията подложи крак на всичко лошо, което някак изскочи в живота ни. Или може би преди това не сме му обръщали внимание. Дори предстоящите празници не са толкова вълнуващи, както обикновено. И как да са? Толкова хора си отидоха, толкова много се борят за живота си. Много жени загубиха живота си заради домашно насилие. Мълчанието, което убива.

Няма да коментирам изгорелия автобус на АМ „Струма“, защото всеки път, когато се сетя за малките трупове и обгорелите тела на пътуващите, нещо в гърлото ми се стяга. Усещам хлад и силна празнина и сякаш вярата ми в доброто изчезва. Трагедия е когато си отиват хора, които са имали бъдеще, семейства, били са обичани. Такива, които са били в разцвета на живота си. Трудно ми е да си обясня защо се случват подобни неща, но знам, че човешкият мозък е ограничен. Не вижда голямата картина и е податлив на емоции.

снимка: Pexels.com

Без кал, няма лотоси

Големите трагедии ни учат на благодарност.  Учат ни да ценим малките неща. Времето със семейството, простичкия живот, всяка глътка въздух. Всяко сутрешно събуждане. Изведнъж заобичваме досадната рутина, която сме презирали. Искаме пак да сме както преди.

На фона на всички трагедии, се чувствам безкрайно благодарна, че не съм била там. Благодарна съм, че оцелях след ковид, въпреки че боледувах тежко, и имаше дни, в които не вярвах, че ще изкарам до Коледа. Но това явно е един от симптомите на вируса – да губиш вяра, да виждаш тъмнината. Благодарна съм, че оцелях. И някак си започнах да виждам малките неща в живота. Понамалих темпото. Не си правя големи планове, за да не се озова отново в примката на страха, която ме беше обрамчила като пашкул. Страхът от самия страх е по-опасен от това, което наистина се случва.

С надежда, силна вяра и без страх

Както най-силното лекарство срещу болестите и вирусите е превенцията (ваксината), така и най-мощното оръжие срещу страха е вярата. Звучи наивно, нали? Сигурна съм, че всички онези хора, страхували се в последния си миг, са имали вяра, че ще успеят да се преборят. Надявали са се, молили са се на Бог, на съдбата, на лекарите, но въпреки това… Тук има противоречие, ще кажете. Вярата си е вяра, но тя не спасява. Напротив. Вярата дава спокойствие на духа, докато се случи чудото.

Не трябва да се страхуваме от живота, защото той и без това си тече. Със или без нашия страх, нещата се случват. Затова трябва да сме благодарни за всеки миг, за всяка глътка въздух, за всичко, което ни се случва.

Иска ми се да вярвам, че с това ще затворим страницата на злото, почернило изминалата година. Наивно и по човешки ми се иска на 1.1.2022 г. да отпразнуваме живота. Да поставим начало на щастливи моменти, с по-малко смърт, с по-малко хора, страдащи в болниците, без обезверени и страдащи. Иска ми се да забравя сковаващия страх, че утре нещо лошо може да се случи. Просто искам да бъде както преди. Но знам, че не може. Животът върви само напред. А с него и ние. Трябва да се адаптираме, както предците ни.

Когато усетите страх, паник атака или тревожност, поемете дълбоко дъх и го издишайте бавно. Повторете. Затворете очи и благодарете за всичко, за което се сетите. След няма и 5 минути ще усетите успокоение. Гарантирано.

Страхът ще продължи да ни спохожда, но ако се научим да го заглушаваме, ще продължим напред точно както преди.

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.