Невъзможности…
Тихо е.
Чува се единствено ускореният ритъм на сърцето ми. Подобно на ято сплашени гълъби, отлитащи в безкрайността.
Тъмно е. А нощта чертае лунна пътека по небосвода.
Сякаш тук-там почти невидими капки сребро изпълват пространството.
Уж съм затворила очи, а пак те виждам да се усмихваш. Някак далечен, неуловим.
С поглед нежно обхождам тръпчинките ти и жадно измервам всеки твой дъх.
С блестящи очи докосвам устните ти, галейки ги сякаш ми принадлежат.
***
Сепвам се. Пак съм бленувала.
Невъзможности.
Това е невъзможност!
Ти нали не съществуваш….
Всичко е измислица, добре скалъпена история в моята болна глава.
Защото ти не съществуваш и не се познаваме.
И едва ли някога ще се срещнем.
