Всичко странно се случва в понеделник

Размисли на един душевно претръпнал човек в понеделник

Понеделнишки обед, офисът е празен, само аз съм там, затрупана с работа.  От скоро работя тук и искам да се харесам на всички. Беше ми омръзнало да сменям работа след работа в търсене на нормална среда.

И колкото и странно да е, по това време нямаше жива душа. Никой, освен мен. Странно, като за понеделник. Изведнъж се появява един човек. Не го познавам, той ме заговаря…

– Много се извинявам, работя в съседната сграда, строител съм.

Аз кимам утвърдително, сигурно ще ме пита за адрес, често се случва. Нали съм на края на нищото и хората често се объркват кой блок кой номер е.

– Обадиха ми се по телефона, че майка ми е починала…

Неусетно го прекъсвам – Много съжалявам…

– Благодаря, – продължава той. Едва си поема въздух, сякаш нещо го задушава. Инстинктивно поглеждам към телефона. Нека ми е под ръка, ако нещо му се случи. Макар че досега не съм викала линейка. А и откъде да знам какво точно ще им кажа. Някакъв тип дойде в офиса ми и припадна… Абе, съмнителна история. И докато всичко това се вихреше в главата ми, той продължи. – Майка ми е починала, а там няма никого.

В този миг аз решавам, че той ще поиска да се обади по телефона. Но не, нали са му се обадили на него, защо ще идва при мен да се обажда.

Кимам утвърдително, макар да си нямам и идея защо го правя.

– … трябват ми пари, за да си купя билет за влака….

Ахааа, такава била работата значи.

– Ето, вземете мейла ми – размахва някакво листче в опит да ме накара да му повярвам. От очите му се сипят едри капки сълзи, или просто на мен така ми се струва.

– Съжалявам за загубата ви, господине – делово го прекъсвам аз. Нека приключим този театър. – Тук не работим с пари, а и аз нямам. Съжалявам, не мога да ви дам. Довиждане.

И той си излезе.




Тогава се замислих. Доколко бяхме станали безчувствени към болката на околните, че не можехме дори да забележим кога тя е неподправена, истинска? Толкова ли бях закоравяла и аз самата, да не успея да разпозная дали ме лъже? Изглеждаше толкова истинско.  Чак пък да лъже за смъртта на майка си. А и сълзите, как се задушаваше – нима и това може да бъде подправено?

размисли в понеделник

Може би, ако имах пари, наистина бих му дала, за влака. Ей така, безвъзмездно.

Тогава чух стъпки. От съседния офис – явно се е намъкнал вътре, използвайки същата тирада. Чух как вратата се захлопва, вероятно зад гърба му. И сякаш сърцето ми се прекърши на две. Не заради човека, а заради себе си, защото и аз бях станала така безчувствена като всички хора около себе си.

И така, някак си, в онзи понеделник, нещо в мен се преобърна. Промени се. Може би спрях да вярвам в хората, може хората не са истински хора. Едно е сигурно – другият път ще разпитам повече с надежда да хвана лъжата навреме….

розов понеделник поглед

А може би трябва да спрем да носим розовите си очила, и да прогледнем истината. Като един истински понеделник в очите.

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.