Съвременното бягство – от какво бягаме всеки ден?

Ежедневното бягство – признак на слабост или….

Всяка сутрин ставам свидетел на купища хора, вечно бързащи за някъде. Тичат след автобуса, метрото, бягат по стълбите нагоре-надолу. Вечно улисани и сякаш пропускащи нещо важно. Кой ни кара все да бързаме? И как всъщност това ни помага? Не е ли бързането символ на това, че все нещо изпускаме? Все тичаме да го уловим, а то не може да бъде уловено? За кое говоря ли – за времето. За онова време, пълноценно и смислено прекарано. Него все го гоним в опит да го опитомим, но не става.

За къде бързаме? Към какво бягаме? За какво? Или от какво?

Неизбежно в мен назряват подобни мисли за бягство. От реалността, от себе си, от ежедневието – работа, хора, пари, задължения. Бягаме ли от живота днес, за да се скрием в миналото? Или бягаме от самите себе си, за да открием една по-добра версия, някъде там, дълбоко скрита от човешките очи с цел да не бъде покварена.

Бягаме от самите себе си, очаквайки някой друг да ни каже кой сме. Очакваме все някой друг да ни намери, да ни научи, да ни обича, да ни закриля, да бъде в едно с нас. Но в това чакане, не загубваме ли частица от себе си, опитвайки се да привлечем другия? Опитвайки да избягаме от своята същност. Опитвайки да се скрием от реалността и да си я доизмислим нездравословно?

Отговор няма, а и защо да има. Всеки сам избира дали да избяга, или да срещне себе си.

От какво бягаме? Накъде отиваме? А с каква цел?

Може би просто отбягваме случването на живота си. Искаме да го отложим, за да останем в този настоящ момент.

Бягство от себе си, от другите, от случващото се. Докога?
От утре спирам да бягам….