С маска на сърце: всяка криза идва, за да ни научи да сме по-силни

Ден не знам си кой от социалната изолация във връзка с извънредното положение. Избива ме на философски мисли и тъга за живота. И за хората. И за смисъла. И за всичко, което ни предстои. Как за един ден целият свят, който познаваме, се промени. Мечтая си да бъде пак като преди. Да си отида в Русе, да видя родителите си, да подразня сестра ми, да опитам от вкусните гозби на дядо, да преям с палачинките, да пътувам общо 12 часа в двете посоки, за да поседя един ден със семейството си. Липсват ми и приятелите ми и срещите ни. Да обсъждаме по момичешки живота, да се радваме на успехите на всяка и да се успокояваме за онова, което все не идва, да празнуваме заедно малките победи в живота, да кроим планове, да се обичаме. Като преди.

За липсите, които ни оформят нашето „днес“

Липсва ми простотата на миналото, макар често да го оплювахме. Липсва ми да изляза, да се разходя без цел и посока. Да поседя в магазина, да имам лукса да избирам и да пипам с ръце това, което искам, за да избера най-доброто. Липсва ми да се радвам на слънцето, на лъчите му върху кожата ми, докато отивам сутрин на работа. Да се бутам в градския транспорт с кисели физиономии на недоспали хора.

Липсва ми да преобръщам гардероба, закъснявайки за работа, в търсене на подходящи дрехи. Защото днес няма значение с какво съм облечена. Мога да стоя с пижамата по цял ден, без никой да забележи. Мога да не се среща и да не си измия очите и пак няма да има разлика.

Липсват ми тренировките по зумба и зверското потене, заедно с удовлетворението след всяка тренировка и сладкият сън.

Липсва ми да планираме с лекота бъдещето, сякаш утре ни принадлежи. Сякаш всичко е възможно и следващото пътуване предстои.

Липсва ми да не се страхувам от статистиката за смърт, която новият ден ще донесе. Липсва ми смело да мечтая, че всичко зависи от мен.

Липсва ми да не нося маска и ръкавици.

Липсват ми простите неща от живота. И макар да знам, че така е по-добре. За мен, за теб, за тях, за всички, някаква малка частица от мен протестира, казвайки си, че не е честно. Не е честно светът да е толкова жесток. И не е честно, че сме били слепи за малките неща, които изведнъж станаха големи.

Уж си толкова близо, само на клик разстояние, а всичко те дели и усещаш празнота…

Макар че работя от вкъщи, липсва ми и живият контакт с хора. Тия чатове, телефони и всичко останало е адски депресиращо. И нечовешко. И макар да разполагам с времето си, заточена сред 4-те стени на 40-те квадрата дом, пак се чувствам сама. Пак се чувствам изгубена и непродуктивна. Макар всичко е да на клик разстояние, всеки ден, 24/7, въпреки това усещам, че не е редно. Не е истинско.

Четенето лекува самотата

Тогава ми остава единственото, което ще ме спаси от самотата на духа. Четенето. Книгите. Светът зад прелистените страници. Той е все така жив и непокътнат от пандемията. Там всичко е както го помня. Затова отварям и започвам. Минават дни, седмици. А книгите, които прочитам, не спират да нарастват. Добре ми е така. Светът отвъд прозорците е притихнал, за да остави място на онзи зад кориците на книгите. Някак магическо е. И по човешки.

Всяка криза ни учи на търпение и вяра, че утре ще е по-добре

Знам, че всяка криза идва, за да ни научи на няколко неща. Да сме по-добри, по-смирени, по-вярващи. Вярвам в хората и в техния нестихващ потенциал. В доброто, което е навсякъде, но нямаме сетива за него. Вярвам, че без вяра, сме обречени. И ми се иска да вярваме, че тази криза скоро ще отмине. Но хората ще бъдат променени след нея. По-добри, по-човечни, по-истински и по-вярващи. В себе и във света.

Призивът ми е прост. Останете си у дома. Прочетете книгите, които отлагате. Обичайте близките. Гледайте филми. Гответе и експериментирайте. Чистете къщата си. Аз правя това всеки ден и не ми тежи. Но се вгледайте и в себе си. Разберете, че смисълът на живота е да сме добри. Да търсим връзките, значението на събитията и да се учим от тях.

стой си у дома

Спрете да мислите дали има световна конспирация и кой кого лъже. Просто се доверете и правете това, което се казва. Защото човешкият живот е над всичко. И накрая само семейството има значение!

Нека тази криза днес ни научи да сме по-добри и състрадателни утре. Защото светът ще го има и ще е по-добър, ако днес останем у дома. И тогава ще започнем да ценим малките неща.

Нека отворим сърцата си и бъдем състрадателни и разбиращи! Защото не сме господари на утрешния ден!

            С обич и пожелания за здраве:

                                                                                 Градски дами

П.С. Събота е, а слънчевите лъчи докосват лицето ми през шорите на прозореца. Затварям очи и си представям, че съм навън, там, в любимото кафене в центъра, с приятелките ми. Говорим се и се смеем, кроим бъдещи планове. Аз си поръчвам брауни, а те хапват палачинки. Един от нашите любими брънчове, сякаш нищо не се е променило. Затварям очи и мечтая светът да се върне постарому, а ние да сме по-добри и по-осъзнати!

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: