Припознатият светец

Добрината не може да се прави от омраза или корист.

Тя се прави само от обич.
Джон Ръскин

6 часа следобяд. Популярна верига за хранителни продукти в столицата. Безброй хора нервно щъкат из щандовете с продукти, едва се разминават с тежките кошници и пазарски колички, пълни с консерви, брашно, ориз, живот и какво ли още не. Презапасяват се. Защото краят наближава!

Сякаш светът свършва, а смъртта дебне от всеки ъгъл. Всичко е заради корона вируса, който от три седмици насам неистово плаши българското население, което се е втурнало да се презапасява с купища храна, лекарства, дезинфектанти на спиртна основа, тоалетна хартия, мокри кърпички и какво ли още не. Маските отдавна се изчерпаха по аптеките, но изобретателността на българина е във вихъра си. Все по-често сме свидетели на хора с маски за боядисване, за колоездене и всякакви други екстри, целящи да ги предпазят от коварния COVID-19. Само че те не помагат, освен ако не си болен.

Светът е полудял, мислех си, докато се опитвах да се сетя за какво бях отишла в магазина.

Наредих се на касата, където една жена силно се изкашля на милиметри от лицето ми. Спокойно, казвах си. Нищо оти няма, няма да се разболееш. След третото ѝ кашляне, реших да се прередя на друга каса, защото не ми стана приятно от този меко казано „просташки жест“. Да, живеем във време на страх, психоза и ужас от вирус, който взема жертви на поразия. Покосил Китай и Италия, идваше със сетни сили към скъпата ни България.

Докато си мислех тези неща, дойде ред да слагам покупките си на лентата. Пред мен стоеше възрастен мъж, който си говореше нещо с продавачката. Тя каза:

– 20 лева и 2 стотинки.

– Заповядайте. Искате ли и две стотинки, мисля, че имам.

– И да нямате, няма проблем. Вчера така ми дожаля за една възрастна жена. Не ѝ достигнаха 60 стотинки. Вика ми: „Утре ми дават пенсията, ще ти ги донеса“. Аз обаче няма как да я пусна. Натъжих се, но едно момиче се разплака и ѝ даде. Дали не бяхте и вие?

Касиерката се обърка към мен с усмивка.

– Моля? – попитах невярващо.

– Вие ли бяхте момичето, което вчера се разстрой и даде на жената 60 стотинки, които не ѝ достигаха? Приличате на нея.

– Не съм била аз за съжаление. Но е хубаво, че някой е направил добро за друг.

– Да, така е. В тези времена трябва да сме хора. Само те си знаят как живеят с по 200 лв. на месец. Често идват тук ден или два преди пенсията и ми се молят да ми донесат парите утре като получат…

– Много тъжно наистина, съгласих се.

– 25 лева.

– Заповядайте – подадох парите. – Приятна вечер.

– И на вас!

По пътя за вкъщи се замислих за случката. Не знам от кое ми стана по-тъжно и неловко. От това, че не бях аз този припознат светец, който е помогнал на жената с дребни стотинки, или че все по-малко хора бих реагирали така. Отчуждили сме и сме заключили сърцата си за другия. Дали заради безопасност, или такива са ценностите на новото време, където все по-малко хора отвръщаха на зова за помощ. Никой не подаваше ръка на изпаднал в нужда, а напротив – обръщаше гръб безчувствено и болезнено, глух за чуждата мъка.

Покрай ситуацията с корона вируса хората съвсем се затвориха в себе си. Започнаха да гледат лошо онези, които кашлят или кихат, да ги смъкват от метрото и автобуса, да избягват хора с азиатски черти или италианци, вярвайки, че щом са такива, със сигурност носят вируса. Психозата и липсата на елементарно познание довежда краен расизъм и страх от бъдещето. Овълчили сме се, помислих си. Каква интересна дума! Защото вълкът е сам. Ние хора обаче не сме сами, а самотни.

Къде е държавата в моменти като този? Защото едва ли случаят е единичен. Едва ли тази баба е една на милион. Подобни случки има във всеки квартал, магазин, ъгъл. Може да е вашата майка, баба, леля, позната… И какво ще направите? Ще бъдете ли припознатият светец? Или ще промените статуквото в името на по-добро бъдеще за хората, които го заслужават?

Не, може би кротко и тихо ще си мълчим, като рая, подобно на всички онези хора в автобус 404, където вандали съблякоха и биха едно момче посред бял ден само защото било облечено с екип на футболен отбор. Защото сме с робска психиката и търпим. И такива ще си останем…

Всеки народ заслужава съдбата си, но за жалост от нея страдат най-невинните…

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: