Ангел

Божана беше 80-годишна жена, която живееше сама, и изкарваше прехраната си като продава плетени чорапи на улицата. Зимата обаче не само че нямаше клиентела, но и не можеше да издържа на минусовите температури навън. Затова реши да пътува с метрото и да продава чорапите си вътре. Все някой щеше да си купи, мислеше си тя, докато куцукаше с бастуна към турникета. Плъзна картата си за пенсионери и бариерата се вдигна, позволявайки на нея и торбата с плетени чорапи да преминат. Следваха стълби или ескалатор – и двете не бяха решение за човек с бастун, особено зимата, когато всички с мокри и кални крака създаваха предпоставки за подхлъзване.

Поне е топло, благодари наум. Много по-топло от студения ѝ и неуютен дом.

Божана се огледа. Никой не пожела да ѝ помогне. Реши да се хване за парапета и бавно да слиза надолу.

След като успя да се справи и с това предизвикателство тъкмо на време, за да се качи във влака по посока „център“. Вътре беше пълно с хора. Млади, стари, болни, здрави – всички окупирали седалките. Странно за събота сутрин, но в столицата е така.

домашни чорапи

Божана влезе в крайния вагон и се хвана за една от дръжките. След като влакът потегли и тя успя да запази равновесие, извади чифт чорапи от оръфаната си стара платнена чанта и започна тихичко да ги предлага сред хората. Никой не ѝ обръщаше внимание, което я притесни. Спря да говори и само се движеше из вагона, държейки с треперещи ръце чорапите. Едно момиче стана от мястото си и го посочи към нея.

– Не, благодаря. Аз продавам чорапи – усмихна се беззъбо Божана.

Видимо объркано, момичето седна отново на мястото си и продължи да гледа в екрана пред себе си.

Следващите 5 спирки никой не ѝ обърна внимание, а влакът не спираше да се пълни и изпразва. Божана бе загубила надежда, че днес ще продаде нещо. А имаше толкова много разходи. С пенсията от 200 лева не успяваше да плаща ток, вода, парно. А за храна да не говорим. Може би и днес нямаше да яде.

Такива мисли се въртяха в главата на старицата. Стана ѝ студено и се зави по-добре в избелялата си шуба.

На следващата спирка се качи едно момче на възраст 18 години. Носеше износено черно яке с качулка, дънки, шал и шапка – също износени. А върху нежните му зачервени от студа пръсти бяха поставени скъсани ръкавици. На рамото му висеше раница и нещо дълго, което може би беше китара. Той не потърси място да седне, макар да беше с доста багаж. Лицето му бе подпухнало, но някак озарено, топло. Може би се дължеше на очите му, които блестяха с особена светлина. Той тръгна право към Божана.

– Извинете госпожо, защо не седнете? Искате ли да ви помогне? – попита я любезно.

– Не, моето момче, няма нужда. Благодаря. Аз продавам чорапи. Искаш ли един чифт?

– Разбира се, колко струват? – усмихна ѝ се момчето.

– Колкото дадеш, сине. – зарадва се жената.

– Имам само 5 лева, толкова успях да изкарам днес. Ето, вземете ги. На вас ще послужат повече.

– Жив и здрав да си, сине. Как се казваш? – усмихна му се Божана.

– Ангел, госпожо.

– Истински ангел си ми ти, сине! Да ти носят топлина в живота, когато ти е най-студено.

– Дано. – момчето пое чифта чорапи и за секунда ръцете им се докоснаха. Тази връзка трая около секунда, но някак остави отпечатък и у двамата.

Ангел се усмихна и слезе на една от последните станции на метрото. Отправи се към вкъщи. Не съжаляваше, че даде последните си пари на тази жена. Сигурно нямаше какво да яде и стоеше на студено. Вероятно децата ѝ я бяха забравили, а държавата отклоняваше разсеяно поглед от такива като нея, за да не се налага да им помага. Беше му тъжно, защото му напомняше на неговата баба Минка, която го бе отгледала от дете, и сега го чакаше да обядват заедно. Нея помнеше най-добре, защото родителите му бяха починали отдавна, а лицата им си припомняше от снимките в стария албум.

Макар и болен от рядко генетично заболяване, Ангел не губеше вяра, че един ден ще се излекува. Макар медицината да не му даваше реални шансове, той вярваше, че всичко има причина и Бог е с него през това тежко препятствие.

Утре ще посвиря в центъра. Може там да събера повече пари и да компенсирам днешните пет лева.“, мислеше си той на път за вкъщи, стиснал чорапите във вътрешния джоб на якето.

Автор: М.С.К.

 

Прочети още:

Срещата със самотата

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: