Омерзение на първо число – из записките на един почтилуд

Идеите са най-скъпият ресурс за писателя. Те са по-ценни от вдъхновението, защото дават форма и живот на историите.

Начало на нов месец. Нова година. Кучи януарски студ. Небето сивее, хората още празнуват новото начало, в което си обещават да бъдат по-добри, по-слаби, по-трениращи, и по-малко лъжливи.

Новото начало за Мария започва на 2 януари, когато е на работа. С омерзение отключва офиса, в който климатикът не е работил между Коледа и Нова година. Дъхът ѝ неусетно излиза на кълба през устата и заплашва да я остави без кислород в тази ледена пещера на труда. След като Мария изключва алармата, затваря вратата, и набичва климатиците на макс – кой знае, може и да се стоплят скоро. Сяда пред оръдието на труда, сиреч – лаптопа, включва го и елегантно въвежда паролата си за достъп. Дори се учудва откъде тоз финес след 12-дневни яденета, пиенета и празнуваници. Преглежда вяло служебния мейл – пълна катастрофа. Цели 100 съобщения. „ОФФФ“, едва казва.

Следващият час и половина се бори с отговарянето и отговарянето на тази безкрайна върволица от съобщения. Има чувството, че денят се е изнизал, а часовниковите стрелки не се отлепват от циферблата. „Ужас!“, мисли си. „Трябва да си направя списък със задълженията за деня.“ И започва:

  • фактури за януари
  • счетоводство за изтеклия декември и края на изминалата година
  • плащане на такса СОТ
  • плащане на наем на офис
  • банка – заплати и осигуровки за месеца
  • пощенски марки
  • фактура служебен телефон

Тези последните две ѝ бяха най-противни. Когато отиваше да плаща месечната фактура за мобилния телефон, М. изпадаше в тиха криза. Във въпросния магазин всеки път имаше безброй противни хора, които само се караха, блъскаха, обиждаха и какво ли още не. А това допринасяше за нагнетяване на обстановката.

Ходенето до пощата обаче си беше друга работа. Там съществуваше първобитно-общинният строй. Все нямаше марки, или ако имаше – нямаха достатъчно, че да ѝ ги продадат. Или пък не можеха да ѝ издадат фактура, защото „тази програма какво я направиха сложна, всичко трябва да въвеждаш. А преди колко лесно беше…“. И така, ходенето и до това място беше истинско изпитание за ангелското ѝ търпение. Въпреки всичко нямаше как да не го направи. Все пак това беше работата ѝ. За това ѝ плащаха – макар и мизерно.

Събра сили, приключи с мейлите и другите неща и смело се отправи към магазина за плащане на служебния телефон. Както винаги там обстановката бе неприятна. Едни крещят, други ги убеждават да сменят плана си на „уж по-добър“, но за повече пари. И така, докато чакаше, забила поглед в нищото пред себе си, чу глас, който я покани да бъде обслужена.

– Добър ден, искам да платя следния номер (и го продиктува).

– 23 лв. Виждам, че договорът ви изтича. Трябва да го преподпишем. – отвръща служителя срещу нея.

– Знам, но не съм титуляр на сметката, а просто служител във фирмата. Договорът ни е безсрочен и няма как да изтича. – заинати се.

– Напротив – има. Според новите ни изисквания…

– Не няма! – прекъсна го М., вече изгубила всякакво търпение и приличие.  – Моля, дайте ми скапаната бележка и фактура и да си ходя, защото имам много работа.

– Не мога да ви дам фактура, защото не сте титуляр. – заинати се на свои ред служителя. разпечатайте си я от..

– Майната ви! – каза му в лицето и взе касовата бележка. След това трясна вратата на офиса на магазина и наум ги попържваше до девето коляно. Колко само мразеше да ходи по тези места.

писмо

Следваща спирка от омразния месечен тур бе в Пощата. За марки. И там щяха да ѝ вдигнат кръвното, но все пак.

– Добър ден. Трябват ми 20 пощенски марки за страната и фактура. Ето ви данните на фирмата. – подаде картонче с информация за издаването на фактурата.

Отсреща се чу само сумтене. Жената зад гишето бе на средна възраст, но сякаш животът за нея бе приключил в далечната 1990.  Изсумтя още веднъж сякаш на себе си и каза:

– За какво са ви толкова марки?

– Моля? – не можа да повярва на въпроса М.

– Не мога да ви дам толкова, защото ще останем без марки за клиентите.

– Ама аз също съм клиент. – недоумяваше М. – И на мен ми трябват, защото ги изпращам всеки месец.

– Ако ви дам 20, няма да ми останат, а нас не ни зареждат. Най-добре си вземете от централния клон. Там сигурно имат. – заоправда се жената.

– На мен ми трябват днес. Колко може да ми дадете максимално? – опита се да запази спокойствие в гласа М.

– 5.

– Само 5?

– Да.

– Добре, но искам и фактура. – настоя М.

– Ох! – каза служителката и започна да брой 5-те пощенски марки.

Докато се суетеше да въвежда информация на компютъра от миналото хилядолетие и да си мърмори наум фрази като: „защо я смениха тая програма, така добре работеше предната… всичко трябва да се въвежда наново…“, М. се опитваше да потисне гнева си.

– Госпожо, не само че сте мудна, бавна и непрофесионално обслужваща, но и не ми се извинихте нито веднъж за това, че ми губите времето. На кого да се оплача от вашето непрофесионално отношение. – не се стърпя М.

Онази отсреща мълчеше като скована.

– Кажете защо не ви се работи. Не ви ли стига, че имате занимание, покрив над главата, а смеете да сте неучтива. Тук сякаш времето е спряло. Всеки месец идвам и ви моля за нещо елементарно, а вие все недоволствате… – веднъж започнала, М. не можеше да спре словоизлиянията. – Омръзна ми от вас и скапаните ви проблеми. Навън хората умират, ровят в кофите, а вие не искате да ми продадете 10 скапани марки. Обадете се на когото трябва, кажете че не ви достигат. Аз ли да ви уча….

– Няма как да стане. – едва каза оная зад гишето.

– Не, просто не искате.

– Може би е така.

Търпението на М. се изчерпи. Сякаш клечка кибрит драсна някъде дълбоко в съзнанието ѝ. Тя отвори уста, за да изкрещи, а от нея излязоха огнени кълба като от 7-те кръга на ада. Те се отправиха срещу противника ѝ – жената на гишето и я обгориха цялата. След няма и 2 минути на стола имаше само купчина пепел, а фактурата сама се печаташе. М. премигна и я откъсна. Докато се осъзнае вече беше излязла от пощата с треперещи ръце държеше скъпоценното количество от 5 марки и 1 фактура. Но пък се чувстваше добре. Адски добре.

Колко е хубаво да казваш това, което мислиш. Помисли си. Така освобождаващо и приятно е.

Не трябва да прикриващ недоволството си, защото то е способно да унищожи не само теб, но и другите, мислеше си.

Може би трябва да напусна тази скапана работа. Да, точно така. И да стана писател.“.

С тези думи тя продължи към офиса, мечтаейки за едно светло бъдеще без пощенски марки, кисели служители, на които не им се работи, и изгарящи трупове със силата на мисълта.

Да, може би там някъде това наистина се бе случило. Може би някой ден щеше да има силата да унищожи човек с поглед. Но дотогава щеше да работи върху това да го прави в съзнанието си и да го записва на лист хартия. Ей така, за поколенията.

Автор: М.С.К.

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: