Срещата със самотата

Сив и скучен ноември делничен ден. Дъждът едва-едва ръмеше по прозорците, а небето сякаш беше обвито в паяжина. Стоях пред компютъра и ритмично натисках клавишите му, усърдно сглобявайки поредния смислено-безсмислен мейл. Леко почукване по стъклото ме извади от унеса, в който бях изпаднала, в следствие на неистовите ми опити да сътворя нещо оригинално и смислено като съдържание. Видях женска фигура, която ми махаше.

„Коя е тази?“, помислих си. „Какво ли иска? Тук никога никой не идва.“

Беше истина. Офисът ни се намира на забравено от Бога място, в радиус от 10 минути няма жива душа и често куриерите ни намират трудно, камо ли някакви други хора.

Отидох до вратата, отключих я и видях една жена на видима възраст 60-70 години, която беше облечена в нещо като пижама, носеше джапанки на босите си крака. Лицето ѝ изглеждаше изплашено, носеше кръгли очила, а косата ѝ беше несресана и немита. С треперещи ръце ми подаде купа, завита в салфетка. Каза:

– Ето, вкусни домашни кюфтета. Да ги дадете на работниците, понеже няма..

Докато успея да асимилирам всичко казано до момента, тя отгъна салфетката, която покриваше така наречените кюфтета, и се оказа, че са нещо средно между пържола и плескавица, като на едното дори имаше мухъл. Първоначално си помислих, че ми дава нещо за „Бог да прости“, но после се вслушах в думите ѝ и установих, че не е така.

– Благодаря ви, госпожо, но не ям месо. Работя сама и няма с кого да споделя голямата купа с месо. Защо не идете в предната част на блока, където има други офиси и да ги дадете на тях.

Тя ме гледаше невярващо, сякаш не разбираше какво ѝ говоря. След 1 минута мълчание повтори същото, което каза преди това, понечи да ми даде купата и добави:

– … че вече съм измръзнала.

– Не мога да ги взема – настоявах аз, – а и вече съм обядвала. Отидете в другите офиси.

Тя продължи да ме гледа и бавно се обърна и закрета нататък.

Затворих вратата на офиса и превъртях ключа. Нещо ми натежа. Останах загледана така за минута-две и се запитах какво, по дяволите, се случваше.

Върнах се към писането на мейли, преглеждането на таблици и сверяването на ежемесечните разходи. Потънала до шия в бумащина, работа и черни мисли в сивия следобед, не усетих кога някой стоеше и ме гледаше зловещо през стъклото на прозореца. Да, кофти  е офисът да е на партер. Отново беше тази жена. Опитах да я игнорирам, но тя не спираше да блъска по прозореца.

Станах от бюрото и се затътрих към заключената врата на офиса. Отворих ѝ. Тъкмо мислех да я отрежа за кюфтета, но видях, че не ги носи. Тя ме прекъсна.

– Момиче, може ли да вляза тук, да поседя малко. Паднах лошо и не знам…

Изглеждаше объркана.

– Разбира се, влезте. Искате ли да се обадя на някого?

– Аз живея отсреща.

– Добре, искате ли да ви заведа дотам.

– У дома няма никой. Може ли да поседя тук за малко?

– Да.

Оставих я да стои на един стол в заседателната зала, точно под климатика. Дишаше тежко и пъшкаше. Няколко пъти ми каза, че е паднала и си е счупила ребрата, макар че вървеше съвсем нормално и нямаше видими следи от падане.

– Добре ли се чувствате? Да се обадя на лекар?

– Не, само да постоя. – не спираше да ми повтаря.

Оставих я там и се върнах към купищата работа, която чинно ме чакаше на бюрото. Не след дълго забарабаних необезпокоявано по клавиатурата на лаптопа. Чуваше се само нейното дишане в съседното помещение и едва-едва доловимо подсмърчане.

Спрях да пиша и се заслушах. Беше ме страх. От една страна, да не ѝ се случи нещо. От друга – от безизходицата на ситуацията. От трета – страхувах се за себе си. Ами ако извадеше нож, или ме обереше. Или знам ли… нещо по-зловещо…. Често заради наивността си си патех много. Покойната ми баба все казваше, че съм много наивна и ще съжалявам. Уви, дано този случай не е  такъв, убеждавах се наум.

Измина още половин час в тишината на офиса. Никой не я потърси и аз трескаво умувах какво да правя. Не знаех на кого да се обадя, нито към кого да се обърна. На всичко отгоре днес бях сама, т.е. колежката нямаше да дойде, защото беше отпуск в чужбина.

Чух шум и тежка въздишка. Скочих и на пръсти се доближих до врата на съседното помещение, за да видя какво се случва.

Жената беше взела един лист хартия и се мъчеше да напише нещо върху него с един от непишещите ни химикали.

– Ето, вземете този. – подадох ѝ друг, който знаех, че пише.

– Благодаря. – каза ми и продължи да драска.

Загледах се в думите, които изписваше. Те бяха следните:

Светли,

паднах и си счупих ребрата.

Обади ми се.

Обади се и на батко ти.

Стоя така в продължение на 10 минути, взирайки се в листа, сякаш в опит да напише още нещо. Дожаля ми за нея, явно не знаеше нито къде се намира, нито какво се случва с нея.

Звън на мобилен телефон ме извади от унеса. Беше служебният – дотърчах до него на секундата. Обаждаха ми се от куриерска фирма, от която чаках пратка и се налагаше да отида да си я получа на място в офиса им. Трябваше да тръгвам, но какво да правя с тази жена? Към кого да се обърна?

Отново я попитах може ли да се обади на някого, но тя каза, че я тях няма никой. Обясних ѝ, че ми се налага да изляза, да заключа офиса и няма как да я оставя сама вътре, затова ще я заведа до дома ѝ и ще ѝ помогна да се прибере.

Тя ме погледна неразбиращо, а в ръка държеше току-що изписаната бележка… Взех я и попитах:

– На кого да го дам? Къде да го занеса?

Тя ме гледаше с див поглед и не разбираше какво я питам.

– Добре, сложете си го джоба. – предложих аз.

И тя моментално го напъха в джоба на пижамата си.

Заключих офиса, а тя ме хвана под ръка като малко дете, което не знае къде отива и се страхува от всяка сянка в света навън.

– Кой е вашият блок? – попитах я внимателно.

– 1136. 1136.

– Този ли?  – посочих блока на офиса.

Тя го огледа и не каза нищо. Дръпна ме на другата страна.

– Да не е този? – посочих пъстрия блок в далечината.

– Тук – завъртя се тя към поляната с паркирани коли и започна да сочи една. – Това е нашата кола… – посочи към едно ауди, което беше спряно в калта. Бях сигурна, че няма как да е тяхно, защото го караха служители от офиса в предната част на блока.

– Така ли? – учудих се.

– Да, но няма никой и е заключена.

Продължихме да вървим в мълчание под дъждовните капки. Аз бавно, за да ме настига, а тя – хванала ме под мишница. Попитах я:

– Нямате ли яке или връхно? Много е студено, защо сте излезли така облечена?

– Имах, ама… – и замлъкна. Някак си знаех, че ситуацията е безизходна. Нямаше на кого да се обадим, нито къде да я заведа, защото не помнеше и не разбираше къде сме.

Приближихме шарения блок, който предполагах, че е нейният дом, защото нямаше откъде другаде да е дошла по джапанки в този студен ден.

Застанахме отпред пред 5-те входа и я попитах кой е нейният. Тя се загледа и се отправи към хранителния магазин.

– Тук ли живеете? – попитах невярващо.

– Да, тук ще се обадя.

След тези думи докуцука в магазина.

Влезе вътре, а продавачката ѝ се усмихна. Явно я познаваше или беше свидетел на подобна случка от дълго време насам.

Постоях 5 минути пред магазина в очакване да се върне, но тя не се появи. Обърнах се и продължих към офиса.

Цялата случка ми тежеше неимоверно. Мислех си каква слабост проявих и как позволих на страхът да замъгли сетивата ми. Защото със сигурност можех да реагирам по-адекватно. Например, да разпитам из района за нея,да проверя в интернет в групите за издирване на хора. Да се обадя на 112… но нищо от това не ми дойде наум. Може би за следващия път ще знам.

П.С. дано няма следващ път.


Минаваше 5 следобед, а денят бе още по-мрачен и от сутринта. След като се върнах с пратката от офиса на куриерската фирма, продължих да върша работата си и не усетих кога стана време да си тръгвам. Заключвайки офиса, имах смътното усещане, че някой ме наблюдава. Може би е заради случката от по-рано, помислих си. Реших да се отбия през магазина преди на път за дома и да проверя какво се е случило с жената. Все още ме глождеше съмнение и разочарованието от собствената ми постъпка не спираше да ме гложди…

– Здравей, какво стана с жената, която по-рано дойде тук? – попитах продавачката.

– Тя живее в блока и често се губи. Има напреднала деменция.

– Кой я прибра?

– Гледачката ѝ. Измъкнала се, докато жената готвела.

– А децата ѝ? Говореше за тях… – попитах.

– Те са в чужбина, тя си е сама тук и са ѝ наели бавачка за през деня, но хич не е с всичкия си. Постоянно се губи и не знае къде се намира. Може би ще я пратят в дом.

Излязох мълчаливо от магазина и се огледах. Имах чувството, че ще я срещна отново.

Става ми тъжно. Представих си моята баба, която преди 7 години почина, без да имам шанса да се сбогувам с нея. Понякога я виждах сред тълпата, но като се вглеждах по-усърдно, установявах, че се припознавам. Казват, че е нормално, когато загубиш близък човек, защото мозъкът отказва да приеме загубата.

Запитах се дали състоянието ѝ се дължи на самотата или е следствие от нея.

Не спираше да вали, но не усещах дъжда, който мокреше лицето ми, по което се стичаха сълзи. Сълзи на болка, на гняв, на огорчение, на мъка и на безсилие, че не мога да променя ситуацията. Дали и аз щях да свърша така някой ден? Сама, без близки и роднини, които да се интересуват от мен, потънала в капана на собствените си емоции и спомени, грижливо пречупени през болестта на мозъка? Дали и моите родители щяха да са в подобна бездушна ситуация? Като някакви парцали и ненужни вещи, захвърлени на боклука, след дълга и уморителна детска игра. Сърцето ми се сви при тази картинка. Животът е кратък, а уважението, обичта и времето със семейството никога не са достатъчни…  Кога за последно им показах, че държа на тях? Кога им казах мила дума и приготвих топло ястие? Кога им благодарих, че са се грижили за мен, защото без тях, нямаше да съм на този свят?

Нещо ме стисна за гърлото… Знаех какво трябва да направя.

Спомним си думите със сила на завет:

„Не можеш да промениш света! Но можеш да се прибереш вкъщи и да обичаш семейството си!“

имаме само сега

Тогава събрах сили и продължих. Скрих се на сухо в подлеза на метрото и събрах сили да набера телефония номер.

– Здравей, мамо. Как си? Този уикенд си идвам. Да, ще остана.

Автор: М.С.К.

 

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: