Добре дошли в София – мястото на отказаната помощ!

Здравейте, скъпи четящи хора.

Бях си обещала да пиша само хубави и позитивни неща в блога. Защото силно вярвам, че позитивната нагласа към живота ни дава по-добра перспектива за здраво и пълноценно съществуване. За жалост, днес ще наруша това правило. Надявам се да е по изключение. След прекрасното ми пътуване из Южна Италия по неприятен начин бях върната в действителността, сблъсквайки се с бюрократщината в милата ми родина.

Защо споделям всичко това? Защото понякога трябва да си отваряме широко очите пред трудностите и да ни ги отминаваме с наведена глава, казвайки си: „Тук в България е така.“ или „Аз съм от провинцията, в София животът е тежък и суров, подобно на джунгла.“ Трябва да се борим и да помним, че  всичко зависи от нас, дори когато не ни се вярва, че можем да успеем.

Какво искам да кажа с всички тези драматични отклонения като пролог? Ще споделя фиаското, което ме сполетя от началото на месец юни, 2019 г. Като човек, живеещ и работещ в София от нас 10 години, най-сетне ми се наложи да си сменя личния лекар. Не защото моят не е добър, напротив – най-добрият е за мен и семейството ми. Просто ми е много далеч – на има-няма 400 км в родния град.

Предвид разстоянието, заетостта ми и всичко останало, предцених, че за в бъдеще трябва да имам лекар в София, защото не мога да си позволя да плащам на частно всеки път, при положение, че всеки месец ми се удържат осигуровки. Реших, че е време да взема нещата в ръце, изчаквайте търпеливо началото на месец юни, за да направя своя избор.

За съжаление обаче след 3-седмично обикаляне по мъките в упоменатия срок, след разговори и молби към всякакви лекари в цяла София, вече спокойно мога да заявя, че „мечтата ми“ няма да се реализира. Защо?

Всеки личен лекар отказва да ме запише под предтекст, че листата му е пълна.

Съответно аз не мога да се лекувам, ако не се върна в родния град, където нямам работа, нито къде да живея. Другата ми опция е да си плащам всеки път, когато реша да ходя да се преглеждам, което също не ме устройва, защото не съм милионер, а и въпросът е принципен.

Замислех се над следното. Може би никой не иска да ме запише, защото искат да ходя на частно, за да снясям повече пари. Може би на никой не му се занимава. Може би цялата държава е прогнила дотолкова, че оставя хората да умират. Аналогично със случая на болната Мими от Русе – да почива в мир, на която не беше подадена ръка, за да продължи да живее.

Може би за държавата е по-угодно хората да умират, да си мълчат, да не създават проблеми и всичко да си върви по старому. Да се внасят пари в касата, да се източват от други, а народа да се влачи по корем.

доктор
снимка: Pexels.com

Не съм от хората, който си мълчат. Нито търпя несправедливости особено що се отнася до човешки права. А смятам, че мойте бяха нарушени. Защото се почувствах като същински просек, боклук, нисша твар, която не само няма право на лечение, но и не може да съществува, защото видиш ли е дръзнала да търси нещо, което и се полага ПО ПРАВО.

В белите държави (да, така наричам останалия свят, който съм посещавала), няма такава дискриминация. А там дори здравеопазването не се води на ниво. Само за справка ще споделя, че в Лондон, където бях преди години за известно време при близки, за 4-5 месеца престой на 3-тата седмица имах личен лекар. Без да имам работа дори. Само като европейски гражданин. Сега там ситуацията е различна, но преди години беше така. Примерът е показателен колко абсурдно е всичко в нашата скъпа родина. После защо всеки напуска, събира багажа и накъдето му видят очите.

След днешното поредно доказателство аз нямам вече капка съмнение защо повечето хора си тръгват оттук. Защото всеки си затваря очите. Макар да не изключвам варианта да няма достатъчно лекари и да не могат да смогват с огромния поток от хора в столицата, не ги оправдавам, защото не търсят решение на проблема, а само вдигат ръмене, оправдавайки се. Може да се сигнализира до съответните инстанции, които да вземат да свършат малко работа. В крайна сметка лекарят е този, който се е клел да спасява хора, нали? Този, който следва да помага, а не да си прави оглушки, да се крие като мишка и да събира субсидии, без да лекува никого.

В България няма:

  • добре платена работа
  • качествено здравеопазване или по-точно здравни услуги – всичко трябва да плащаш
  • справедливост по отношение на почти всичко
  • хора, на които да им пука – от ниските към високите етажи

Написвам този пост с идеята да бъде черно на бяло за всеки, който си затвори очите пред подобна несправедливост. Защото аз реших да не се примирявам. Без значение дали жалбата ми ще отиде към кръглия класьор, или ще бъде отразена в нечия табличка никому неизвестна, важното за мен е че направих първата стъпка. И ако успея да послужа за пример на някой друг, ще бъде изключително щастлива. Защото докато си мълчим, всичко си върви по старому. А в България, по-специално в София – човек е принуден да живее като скот, без права и изцяло дискриминиран от собствената си държава.



На лекарите, които отказаха да ме запишат ( а вярвам и не само мен, но и други хора), ще кажа само: Дано спите спокойно нощем, знаейки, че има хора, който си плащат, а не са обслужвани. Дано не ви се случи подобно нещо. Дано не се чувствате ощетени, дискриминирани в собствената си държава. Дано не се разболеете и не ви се наложи да търсите специалиси.

П.С. Днес ще пия една студена вода за това, че станах 2 часа по-рано за работа, загубих си 2 часа в чакане и отказ за записване при проедния личен лекар… Но такъв е животът… В София. В България. Дали и бъдещето ни ще е такова? От нас зависи.

С уважение,

М.С.К.

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: