Букет от маргарити

Палави едри снежинки бясно танцуваха из пустите градски улици. Средата на февруари, а сняг – чудеха се хората, докато бързо се прибираха на топло, скрити от вятъра и пустотата на делника на зимата. В ранния следобед нямаше почти никой по главните софийски улици. Къде се бяха скрили всички хора? А може би се подготвяха да празнуват предстоящия ден на любовта и виното.
Замислен над собствени дела, Васил се прибираше от скучната си административна работа в малка неправителствена организация. Минаваше 5 следобяд, а той шляпаше в кишавия сняг към дома си на Патриарх Евтимий. Или е по-редно да кажем – към квартирата си, където не го чакаше никой. Отдавна дошъл в големия град да търси възможности и развитие, днес Васил не бе намерил нито едно от двете. А за късмет – е, в него не вярваше. Наближаваше 40-те и някак си се беше отказал от това да търси смисъла в живота. През свободното си време обичаше да чете криминални романи, представяйки се като героя, правещ решаващата крачка в хода на убийството. Беше фен и на Дан Браун и често виждаше себе си като професор Лангдън. Да, това го крепеше в студените зимни вечери. И особено в навечерието на най-комерсиалния празник – Свети Валентин.



Но какво ли си мислеше сега Васил? Не го тревожеха неща от типа на това какво да купи, къде да празнува и как да зарадва някого. Единственото, което го вълнуваше, беше как да спести още пари, за да ги изпрати на болната си майка. Знаеше колко скъпи са лекарствата ѝ, но сметките за тока, водата и парното зимата също бяха високи и тя едва успяваше да ги покрие. В чудене как да спести от режийни и храна, Васил неусетно мина покрай импровизирания уличен магазин на един възрастен мъж. Снежинките го бяха затрупали, правейки го беловлас, досущ като Дядо Коледа.
Васил го погледна. Всеки ден минаваше оттук, а не бе забелязал този човек. Дори не знаеше защо сега му направи впечатление.
– Здравейте, господине! – поздрави го Васил.
– Добър ден! – отвърна мъжа на видима възраст 70+. – Момче, да ти предложа красив букет от домашни цветя от градината за твоята любима.
– Не, благодаря! Нямам си любима. – отвърна унило Васил.
– И аз скоро няма да имам – тъжно отвърна дядото. Тръгнала е за оня свят и не знам докога ще остане при мен. Бързам да продам тези, за да се върна при нея.
– Какво ѝ е? – поинтересува се Васил.
– Болна е, момче. Топи се като свещ моята баба. Докторите не и дават много. Само лежи, не се храни. Нямаме пари за лекарства, а зимата знаеш – студено. Пенсията не стига за тока.
– Да… – едва отрони Васил, а погледът му не можеше да се отмести от захабеното яке на дядото. Обувките му бяха 10-та употреба, а пуловерът, който се подаваше, беше кърпен на хиляди места. Но погледът му – някога е бил мечтател. Топъл, приканващ, истински. А сега, сякаш бе угаснал завинаги. Може би от самота, може би от страх от неизбежното, може би от грижи по болната.
Нямаше ли деца, някой, който да се погрижи за него? Да му направи топла супа, да му каже 2-3 мили думи, да му върне надеждата, че животът продължава.
Васил се замисли, че скоро не бе водил толкова дълъг и смислен разговор с някого. Не му беше неприятно, нито чуждо, нито неудобно. Реши да попита:
– А деца нямате ли?
– Имам момче. Така като тебе, млади, но са в чужбина. У Англията заминаха да учат и не са се връщали. Пращат някоя и друга картичка по Коледа, но не са идвали вече 10 години. Затова се разболя и жената. От мъка казват.
Нещо във Васил трепна. Замисли се за майка си. Дали и тя така страдаше за него, макар че и пращаше пари редовно (колкото можеше) и се обаждаше веднъж на ден.

 

букет от маргарити
Дожаля му за този човечец. Безнадеждна бе ситуацията му, нямаше утеха за предстоящата загуба.
Тогава Васил реши и попита:
– Колко струват?
– Цветята ли?
– Да.
– Кои?
– Всичките.
– Как така всичките, бе момче?
– За колко пари ще ми дадеш всичките цветя? – настояваше Васил.
– Едно букетче е 2,50. – срамежливо отвърна дядото.
– Тогава 10 букетчета са 25 лева, нали така?
– Мхм.
– Вземам ги всичките. Ето ти 30 лева и си отивай на топло.
– Благодаря, момче. Здрав да си! Но нали каза, че няма на кого да ги подариш?
– Ще намеря! – отвърна Васил, пое цветята и тръгна към дома.
Набързо стегна багажа си, обади се в работа и каза, че ще отсъства следващите дни. Взе цветята и ги постави във вода и ги уви с хартия, за да ги постави в торба. Отправи се към гарата и си купи билет за влака за Търново.
Дългото пътуване го отрезви. Знаеше какво да направи.


Часът бе почти 10 вечерта, когато на дома на семейство Петкови се похлопа. Госпожа Петкова едва успя да стане от леглото и докуцука немощно до врата, благодарение на своя верен другар бастунът.
– Мамо, отвори. Аз съм Васил.
– Василе, какво правиш толкова късно! Нещо случило ли се е?
– Не, мамо, но си забравих ключовете. Отвори ми.
Госпожа Петкова отключи врата и прегърна единствения си син. Благодарността прозираше в очите ѝ, събирайки в ъгълчетата им сълзи от безкрайна обич.
– Защо плачеш, мамо? Нали съм тук. Върнах се за годишнината.
– Не си забравил значи.
– Не.
– Какво носиш?
– А това ли? – Васил се опита да скрие пакета с цветята зад гърба си. – Нищо. Едни цветя. Сложи ги във вода и утре ще ги занесем.


Гробищата в малкия старопрестолен град се намира извън град. Майката на Васил трудно се движеше заради болките в гърба. Васил се чудеше как тя би стигнала дотам сама.
На гроба на покойния му баща се намираше и този на приятелката му, нелепо убита посред бял ден преди 3 година, отивайки до съседния хранителен магазин. Васил отказваше да повярва няколко дни, след като му съобщиха. Нима човешкия живот е толкова крехък! В един миг плануваш бъдещето ви заедно, радваш се, че всичко хубаво ви предстои: дом, семейство, дете… А после – казват ти някакви думи, чийто смисъл не разбираш. Тогава катастрофа, тя почина на място, блъсната от шофьор, загубил управлението на автомобила, са грозни думи, които се подреждат като пъзел. И тогава всичко се променя.
Зъбните колелца започват да тракат, а истината те облива като леден душ. Искаш да отвориш очи и да се събудиш от кошмара, но той продължава.
– Какво ти е, сине? Лошо ли ти е?
– Не, майко. Замислих се за Валя. Днес щеше да има имен ден…
– Горкото момиче! Дано е на по-добро място.
– Дано! – каза Васил и постави букета от маргарити редом до студения камък.
– Красиви цветя си ѝ избрал.
– Бяха любимите ѝ. Искаше такива за сватбения букет…
– Красиви са. И ароматни. А защо ги носиш чак от София?
– Купих ги от един добър човек, когото срещнах случайно, майко.

И така Васил остави на гроба на Валя всички цветя, които беше купил от дядото. Някак му олекна, почувства се смирен. Дали заради чуждата болка и мъка, която успя да съзре в очите на непознатия, или просто защото вече бе дошло време да продължи напред. Васил не мислеше над това. Просто отново усети сърцето си и възвърна емоциите си сред срещата с този беловлас старец, който правеше всичко, за да помогне някак на болната си любима.

Да, животът е странно нещо, пълен с уроци, несправедливости и загуби. Но въпреки това е прекрасен – помисли си Васил. Докато има хора като този дядо, всичко ще бъде наред!

Автор: М.С.К.

13.02.2019 г.

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: