Храна за размисъл

Началото на годината обикновено е обвито в мъгла от махмурлука на отминалите празници. Често януари ни минава като на сън, без да съхраним и един смислен спомен от дългия и студен месец. Тази година обаче някак е различно. Сякаш се пробудих и все повече неща ми правят впечатление. Ето например днес в метрото не ми  беше нужен вампирски слух, за да дочувам човешките разговори и да откривам ключовите думи в тях, подобно на добре трениран сео оптимизатор. Да, лелката в края на вагона силно жестикулираше, макар да говореше по телефона и не осъзнаваше, че човекът отсреща няма да оцени пълния потенциал на творческите ѝ опити. Двете лели на педя от мен не спираха да повтарят една на друга „да, да, те живеят на семейни начала. Ама как толкова време..! Ами то уж добро момче, ама нали…. не се ожени!“.



Усмихнах се. Чувствах се като косач на жътва. Сякаш бях тръгнала в търсене на следваща си жертва. За жалост, просто отивах на работа, а времето, прекарано в метрото, ми даваше храна за размисъл. Обичах да гледам хората, да си представям какво си мислят, с какво се занимават. Да изучавам жестовете им и да търся аналогия със себе си. Може би съм луда. А може би просто творец, търсещ вдъхновение на най-неочакваните места.

След още няколко прослушани уж неволно разговора се замислих колко лесно лепим етикети. И колко бързо се отказваме, примиряваме със злото, което ни заобикаля. Не гледам новини, но напоследък някои събития разтърсиха из основи иначе кроткия ми и смирен хармоничен дух, който бяга от интриги и конфликти. Откакто видях насилието в очите, не спираше да ми прави впечатление навсякъде:  в метрото, на улицата, в случайни разговори между хората. Дали не полудявах? Може би. Или просто всички бяха полудели. Болни от бяс. Страдалци, търсещи своето местенце под небето. По това всички си приличахме. А се различавахме по избора как ще реагираме в дадена ситуация. Така и не успях да се науча да бъда умна, да предвиждам събития, да бъда спокойна. Просто имаше ситуации (и хора), които ме изваждаха от хармонията, и нямаше начин да ги загърбя. Може би за в бъдеще ще поработя и върху това. А може би дълбоко в мен също се крие онова грозно, уродливо чудовище, което само чака да събудя агресията и гнева. След това никога няма да могат да бъдат приспани отново.

Може би хората са като едни писма с входящ номер. Като онези, които всеки ден пускам в Министерството, в „Електроразпределение Север“ и прочие – принтирани хартийки с текст, който за някого означава нещо, но само ако си направим труда да го прочетем. Ако не – остават просто думи с определен номер в нечия регистър, прашен шкаф, забравен архив. Дали и нашата същност е обречена на забрава? Може би.

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: