Всяка година по същото време…

Когато си отиде някой, когото си обичал, си отива и частица от теб…

Всяка година по същото време ще чакам да се събудя и да разбера, че е било само сън.

Отново ноември е към своя край. Всички са празнично настроени за предстоящите празници, а злокобното чувството, че ужасът на 2012 ще се повтори, ме преследва дори насън.

Будя се нощем, преживявайки загуба след загуба, молейки се да е просто сън, пропълзяващ кошмар в съзнанието ми, който ще изчезне с първите лъчи на зората. Но уви, загубата е факт. Защото когато си отиде някой, когото обичаш, си отива и онази частица от теб, с която си го обичал….

И макар да е всеизвестно, че времето лекува, това не е вярно. С времето забравяш, свикваш с болката, замаскирана зад удобните ежедневни дейности: хранене, работа, сън. Отново. И отново. Но светът се върти и не може да си позволи да стои и секунда на едно място, за да излееш мъката си, да запълниш празнотите, да подредиш пъзела на битието си.




И така забравяш, а забравата е по-силен бич и от най-силната физическа и духовна болка, която сме способни да понесем. Защото  ни отнема паметта, че сме били щастливи, че този човек ни е карал да се усмихваме, вдъхвал ни е кураж… Ако просто можехме да не забравяме… Уж животът е кратък, а всичко е тъй преходно и летливо, бързо изпаряващо се яко дим, докато уж опитваме да се преборим с тъмнината си.

Всяка година през ноември ще си спомням за теб, за да те забравя през декември, когато изгубих още един човек, когото обичах безрезервно!

тъжен ноемврийски ден
снимка: Unsplash.com

Ноември и декември – най-тъжните месеци…

Всяка година в светлините на елхата ще проронвам тихо по една сълза за това, че не можах да се сбогувам. Ще ми тежи, че не бях там, ще изпитвам вина, че не ти казах колко много те обичам и колко съм благодарна за всичко, което ми даде и на което ме научи.

Ще тъгувам за изпуснатите моменти, егоистично пренебрегнати. Болезнено ще изживявам отново и отново написано в безсилието си да го променя. И ще си спомням с усмивка, че някъде там в гънките на душата си, че всеки е обичан, особено когато е дете.

тъга

тъжно момиче
снимка: Unsplash.com

Ще си спомням, че не трябва да приемам хората за даденост. Че трябва да ги обичам всеки ден и да им го казвам, защото не знам кога отново ще са до мен, за да им го покажа. Защото животът е толкова кратък, като един миг. Едно премигване и вече си сам, самотен, самичък насред пътят, ширнал се пред теб, предлагайки безброй неща, но нищо от това, което искаш.

Загубата те бележи, променя те и те прави по-силен

Но по-силен не означава безчувствен. Напротив, по-страхлив, по-емоционален, по-параноичен дори. И  макар да не контролираме бъдещето, да не знаем кога ще е сетният ни час, се страхуваме. Преживявайки загуби, започваме да ги търсим във всеки миг. Когато изпитваме върховно щастие, всъщност не можем да му се насладим от страх, че нещо лошо се крие зад ъгъла, чакайки  ни да свалим гарда. Постоянно нащрек ни лишава от това да се насладим на живота, но способни ли сме въобще, след преживяна и повторена загуба?

спящ ангел
снимка: Unsplash.com

Понякога просто не оценяваме стойността на момента, докато той не се превърне в спомен…

В памет на всички скъпи хора, които сме изгубили!

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: