Моят Берлин – любов от пръв поглед – част 2

Няма как да не се влюбиш в Берлин от пръв поглед! Той е очарователен с романтичните малки улички, изскачащи от всеки ъгъл. Културните и историческите забележителности му придават одухотворен облик, а спокойствието, което е обхванало столицата като капсула, ти позволява да се разхождаш дълго, без определена посока и цел, но и без страх, че нещо лошо може да ти се случи.

Такъв е Моят Берлин при първата ни среща, която се случи неочаквано и на шега. Но нали най-хубавите неща в живота се случват точно така?

И така, нашето приключение продължава. Първата част на моя разказ за Берлин  приключи с вурстове и студена бира на Алекс – ден 3 може би. Вече ги обърках, понеже пристигнахме посред нощ, но няма значение. Продължаваме нататък, дано ви е интересно.

Берлин – ден 4:култура и сладости

Какво предстои? Разходка по Шпрее, храна на корем, островът на музеите, Берлинер Дом и сладки предизвикателства в Ритер Шпорт.

архитектура в Берлин
снимка: личен архив

Ден 4-ти в Берлин се падаше понеделник – 11 юни. Може би единственият щастлив понеделник в живота ми към момента (шегувам се:) За днешната дата имахме сравнително лек маршрут. След закуска трябваше да се придвижим до метрото, което впрочем се намираше на 5-6 минути пеша от хостела, след което имахме разходка по река Шпрее за час и половина. Всички много се вълнуваха за пътуването с корабче, но през нощта беше валяло, и шансовете да се намокрих не бяха малки. Докато дойде време да излизаме, от дъждът нямаше и помен – всичко беше изсъхнало, а слънцето горделиво се показваше иззад гъстите облаци. „Супер, поне няма да изгорим на лодката“, мислех си. А  и не си бях взела шапка за слънцето, понеже не обичах шапки. А и нямах място в багажа.

зеленина по брега на Шпрее
снимка: личен архив

Намерихме лодката, позиционирахме се и в 10:50 вече бяхме готови за романтичната разходка. Беше пълно с всякакви хора, а самата лодка беше открита, тип яхта, с удобни масички и столчета. Имаше възможност да си поръчаш напитка, а през цялото време, докато продължи обиколката, имаше запис на немски език, който ни разказваше за забележителностите, които бяха на една ръка разстояние. Няма да крия, че по-голямо впечатление ми направиха сградите. Онези китни малки 3-4-5-етажни блокчета със миниатюрни тераски и красиви саксии с ароматни цветя. Хората надничаха оттам, махайки ни за поздрав. Тук-там по брега виждахме и зеленина, някое и друго кафене, с шезлонги и весели хора, които не бързат за никъде.

красиви сгради по брега на Шпрее
снимка: личен архив

И изведнъж напече зверски. А нашето единствено спасение бяха мостове, под които се криехме от жегата.

мостче в Берлин
снимка: личен архив

Красиво и чисто – дори в реката. Мисля си, защо и родният Дунав не е така. Защо не сме го развили достатъчно? Нямаме ли желание да печелим пари от факта, че се намираме до реката? Да привличаме туристи, осигурявайки работа на повече хора? Не искаме ли родните ни градове да се развиват? Или просто ни мързи и е по-лесно да мрънкаме….

Спомним си, че по време на обиколката ни казана, че каналите на Шпрее са преместени така, че да преминават през града. Вероятно за да се развива туристически. Колко са умни хората! А ние… пасем патки!

Оставих тези черни мисли, завладяна от гледката, която жадно попивах с очи. А и със сърце. Нямаше да забравя това място. Защото беше вълшебно.

брегови удоволствия в Берлин
снимка: личен архив

След час и нещо, когато дойде време да слезем от лодката, леко попрепечени, но не и позеленели (няма морска болест в реката), се отправихме към мястото за хранене със звучното име Yuuka. Да, правилно – азиатска храна на бюфет. Плащаш си такса вход и ядеш на корем. Без напитки, но всичко останало. Цената беше 9-10 евро на калпак. Задължително ви го препоръчвам, ако посетите Берлин. Много вкусно и изгодно. Намира се на Friedrichstr. 121 (ние пътувахме с метро), но най-добре посетете сайта за повече информация. За себе си ще споделя, че хапнах повече от допустимото. Но си струваше да разваля фигурата, макар и за малко 🙂

Време е за сладки предизвикателства в Ритер Шпорт – Берлин

След преяждането в Yuuka, продължихме по задачите. Следващото нещо в списъка ни беше шоколадовият уъркшоп в Ритер шпорт. Макар да нямах щастието да бъда част от него, защото е само за ученици, аз искрено се радвах, че те ще имат шанса да създадат собствени шоколади. Намерихме адреса, но беше много рано. Затова ни дадоха 1 час свобода да се мотаем, след което сбирка пред магазина, за да стартират уъркшопа. Разделихме се на групи.

Моята група посети близкия мол, който беше безкрайно странен – като от стъкло. Виждаш горните и долните етажи, а в средата имаше нещо като дупка, в която имаше купища стотинки. Зловещо. Много съжалявам, че не го снимах, но бях потресена, и някак си изключих.

Друго зловещо бяха цените. За хора като нас беше много скъпо. Обувки и дрехи по 1000 евро, часовници за по 30к и съвсем обикновени чанти за по 2-3к – всичко това не беше като за нас, затова набързо излязохме и някак си по усет се намерихме в близкия парк, където седнахме на стълбите на една внушителна сграда. Тя беше или църква, или опера, а може би нещо по средата.

Поседяхме там известно време, правейки си селфита, след което се върнахме към Ритер Шпорт.

За времето, за което те правиха шоколади, аз си купувах от магазина. Огромното им разнообразие, добрите цени и аромата, който се носеше навсякъде, ме завладяха и прекарах почти цялото време там.

шоколади
снимка: личен архив

След като приключи шоколадовият уъркшоп, някои си купихме шоколади и се отправихме към Берлинер Дом и музеите. По пътя видяхме много интересни сгради и красиви места, но за съжаление почти всичко беше в ремонт и не се получиха добри снимки. А и отново напече пустото му слънце.

Музеят на всички музеи
снимка: личен архив

Берлинската катедрала и музеите

Берлинер Дом или Берлинската катедрала е старинна църква, която е изключително красива. По време на Втората световна война централният ѝ купол е бил разрушен, но по-късно е била реконструирана. Сега също беше под ремонт, ако мога така да се изразя. Затова я снимахме отдалеч. Освен това, в тревичката пред нея и единият от музеите, бяха налягали хора. Явно се възползваха от хубавото време, за да правят слънчеви бани. Ние се скрихме на пейките при дебелата сянка и зачакахме да разберем нещо повече за музеите, които ни обграждаха. Не след дълго се разделихме на групи по интереси. Следващите 2 часа част от нас щяха да посетят музеите, други – да пият кафе, трети – да си търсят официални панталони, заради посещението в Ане Франк Центрум. И така, аз и моята група се отправихме към Пергамон музеум или Музеят „Пергамон“, съхранил купища история, които оптимистично мислехме, че ще успеем да видим за скромното време, което имахме.

Берлинер дом
снимка: личен архив

Може би следващото ми посещение на Берлин ще бъде само по музеи и изложби, защото този път не ми стигна. В Пергамон успяхме да видим Портата на Ищар, красиви и внушителни артефакти от различни епохи, изкуство в най-чистия му смисъл. Не мога да опиша с думи възхищението си и тръпките, които изпитах, преминавайки през тези огромни стожери на миналото. Ще споделя няколко снимки, за да добиете представа. Задължително препоръчвам музеят „Пергамон“. И помнете, че за ученици до 18 г. е безплатно. Аз платих 12 евро или нещо подобно, но си струваше. Освен това, има комбинирани карти за няколко музея, с които си спестяваш доста.

За съжаление, не успяхме да се вместим във времето, като  наближи 18 ч. любезно ни поканиха да напуснем. Не си вземем сувенири за спомен от гифт шопа, защото затваряха. Сори, некст тайм 🙂

 

 

Музей Пергамон
снимка: личен архив

След като се събрахме, поехме отново към Ритер Шпорт, защото някои искаха още шоколади за спомен.  А след това – обратно към хостела. Достигайки заветната цел, установихме, че сме гладни, и отново посетихме близката дюнерджийница. Какво пък, поне оборот правим на човека (нищо, че не говори грам английски).

Портата на Ищар
снимка: личен архив

Хапнахме, след което си говорихме, докато стана толкова тъмно, че само очите ни светеха в мрака. Легнахме си доволни и щастливи, че измина още един прекрасен ден, изпълнен с красиви преживявания и много шоколадови емоции.

Ден 5: Посещение на Ане Франк Центрум

Заветният ден вече е факт. Основната цел на нашето посещение е да предадем дневника в Центъра. Всички се вълнуват, макар посещението ни да е по обяд, още от сутринта сме изтъкани от въодушевление.

Сутрешната ни програма включва разходка в живописния парк около „Шарлотенбург“ – внушителен и красив замък. Наблизо са разположение и няколко музея – на сюреализма и не помня на какво още. Отново се разделихме на групи и посетихме част от тях. Другите отидоха в някакъв мол. Беше мрачно и хладно.

Не помня името на музея, но имаше картини на Пикасо и на някакви немски художници. Направо останах без думи. Беше толкова интересно. На няколко пъти се доближихме твърде близо до картините и се включиха аларми. Появи се един симпатичен господин, който ни обясни, че не трябва да ги пипаме, или да се доближаваме твърде много. За съжаление, това се повтори още 2-3 пъти, но на други етажи.

картина от музея
снимка: личен архив

Не ни стигна времето за снимки и разходка в Шарлотенбург, защото щяхме да изтървем срещата в Ане Франк центъра. Отложихме обяда за по-късно, тъй като  беше точно до центъра.

Шарлотенбург
снимка: личен архив

Пристигнахме почти навреме, за да се потопим в историята на еврейското момиче и нейния дневник.

Ден последен в Берлин: Ане Франк и вярата в присъщата за човека доброта

Преди да разкажа за преживяванията ни в центъра, искам да му отдам нужното внимание. Изключително арт място. Дворче с красиви графити (един от които и на самата Ане). Мястото е закътано, красиво, тихо и спокойно, позволяващо ти да се пренесеш назад във времето, преживявайки различни неща. Магическо! Пъстро! И толкова истинско!

Дворът в центъра Ане Франк в Берлин
снимка: личен архив

На входа на центъра ни посреща г-жа Я (така ще я наричам, защото немското ѝ име ми е твърде сложно). Тя беше изключително добронамерена към нас, дори ни говореше на английски, тъй като нашият немски не беше много силен. Посетихме постоянната изложба в чест на Ане. Разгледахме фотосите, прочетохме истории, запознахме се с работата на центъра, след което подарихме нашия дневник, както и филма, който бяхме изготвили.

Дневникът веднага бе изложен на видно място в центъра. Този факт не ни остави безразлични, допринесли макар и със съвсем малко към каузата. Изпълнени с гордост и блеснали очи, си обещахме да не забравяме историята, да я предаваме на тези след нас, да пазим завета на Ане и да учим и по-младите на него, защото доброто съществува и неговият смисъл е да се предава, за да прави света по-добър.

Ане Франк дневник
снимка: личен архив

Малко повече за Ане Франк и за Дневника…

Защото хартията е по-търпелива от човека…

Този красив цитат е от страниците на малкия дневник с голямо значение. Едно момиче на 13 години започва да го води, за да опознае себе си, да се справи с ежедневието си, да тренира умението си да пише, мечтаейки един ден да се превърне в писател. За съжаление, съдбата обаче е отредила друго. Въпреки лишенията и краткия житейски път на Ане, тя оставя светлината да я води – доброто и надеждата, че животът не е лош, че хората изначално са добри и че един ден всичко ще бъде точно както го мечтаем.

Краят на Ане настъпва броени дни след смъртта на сестра – и двете в концлагера Берген-Белзен, където почти всички умират от коремен тиф. Малко не ѝ е достигнало, за да изчака свободата. За щастие, като спомен ни е завещала своя дневник, от който научаваме много неща за самата нея, за живота по времето на войната и за това, че не трябва да губиш вяра, защото можеш много.

графити
снимка: личен архив

Най-емоционалният момент за мен бе, когато видях пишеща машина от същия период. Знаех, че Ане не е писала на такава, защото дневникът ѝ е на ръка. Но въпреки това за секунда си я представих надвесена над машината, сбръчквайки устни в опит да открие по-подходяща дума, пишейки за онова, което обича. Може би някога, някъде, в близкото далечното неслучено бъдеще, тя пише на точно такава пишеща машина. И ни се усмихва.

пишещата машина
снимка: личен архив

Ще ми се да вярвам, че всеки от нас ще отнесе със себе си частица доброта, ще бъде променен към по-добро от това, което преживяхме днес, а и не само.

След преживяванията в Ане Франк Центрум дойде време да се поглезим и да идем на нашия следобеден обяд. Така е, който се мотае много по музеи, яде късно 🙂 Мястото, на което хапнахме предоволно, се намира на улица Rosenthaler 37 на и го препоръчвам горещо. YOSOY Tapas Bar е испански ресторант, в който получаваш ужасно много и ужасно вкусна храна за малко пари. На нас ни сервираха огромни плата с какво ли не: месо, зеленчуци, местни специалитети. Въпреки, че бяхме безумно гладни, не успяхме да унищожим всичко. Да се чудиш!

Интериорът е много симпатичен: по стените има снимки от Берлин и света, дървените ламперии и декорации създават усещане за уют, а вътрешният двор е направо прекрасен. Чудно място, като излязло от приказка! Задължително се отбийте да похапнете.

вътрешен двор YOSOY
снимка: личен архив

Приключихме с обяда някъде към 16 ч. и носталгията започна да ни натежава. Знаехме, че утре по това време ще бъдем в България, съхранили спомена от едно различно пътуване.

След като се изнесохме (като народна песен) от заведението (защото сме много :), се разпределихме по групи. Част от нас отидоха до Аквариума, други решиха да се порадват на мола, където има открит покрив и възможност за релакс. А ние (моята група от 5 души), решихме да се помотаем по Алекс, за да изберем сувенири. След като се отчетохме къде отиваме, поехме към най-близката станция на метрото и напред към приключенията.

Жадни за предизвикателства през последните часове в Берлин, слязохме на Алекс и от подлеза намерихме евтини сувенири от едни китайци. След това размишлявахме къде да идем. В крайна сметка излязохме от подлеза, помотахме се по самия площад, взехме си сладолед като за последно. Беше ужасно топло. На единия от нас (няма да споменавам на кого) му падна сладоледа. Ей, че сме каръци, аман…

Точно когато му го подаваха…. и плюкк… Култова сцена. Жалко, че не успяхме да я заснемем. За щастие, в Берлин хората не са като в България (да, ние сме си уникати, факт е).

Жената на сладоледа веднага му направи нов за без пари. („Ти да видиш“ – при това без да измрънка, изпсува или кой знае какво). Доволни, тръгнахме да търсим място за сядане. Да, ама нямаше. Всички бяха решили, че е прекрасен ден за мотаене на открито. Въртяхме се, но нищо. А скоро щяхме да се окапем със сладоледа, който обещаваше да се разтече.

Продължихме към телевизионната кула и седнахме там. Тази снимка я направих точно след като се покапах.

Карай – леке на леке не седи 🙂

Да си призная, снимката изглежда малко неестествено, но честна дума – не съм я обработвала.

Тв кула Берлин
снимка: личен архив

Около 20 минути изгубихме в безплодни спорове къде точно да идем. Искахме да се мотаем, но не бяхме сигурни къде. Ходеше ни се в двореца, но не знаехме дали не е затворен. Отхвърлихме и идеята за това да идем до музея „Пергамон“ за сувенири, защото и той сигурно вече беше затоворил.

Накрая хванахме картата и на случаен принцип избрахме едно място, което дори вече не помня как се казваше. Нещо си брюке (т.е. „мост“ – от немски). Спряхме се на него, защото не бяхме ходили в тази част на града и си представяхме мост. Сменихме две линии на метрото и влакче и след 30-тина минути бяхме там (пустият му ентусиазъм човешки).

След като слязохме на уреченото място, където бяхме решили, че трябва да има някакъв мост, решихме да се поразходим. Нямаше кой знае какво за гледане, освен сгради и тихи улички. И самият мост не беше това, което очаквахме. Доказателство – дори нямаме негови снимки 😀

Помотахме се известно време, след което установихме, че искаме да си вземем вода. Видяхме табела на Лидл и се отправихме натам. В магазина на няколко пъти се загубихме, настана паника, но на финала всичко беше наред. Наредихме се на касата и бяхме изненадани, че касиерката ни проговори на български. Улисани в приятелския разговор с нея, за секунди щяхме да пропуснем как един човек краде и охраната го подгони. За нещастие, беше твърде бърз и избяга. Колко интересно! Берлински екшън в последния ни ден.

Преценихме, че е време да си тръгваме и набързо се отправихме към метрото.

По пътя към хостела бяхме мълчаливи. Всеки по свой начин преживяваше случките от деня. Усмихнах се – все интересни неща, които щяхме да помним дълго.

Към 20 и нещо се прибрахме в хостела, отново се подредихме на дюнерджийницата, а след това на пейката пред хостела, за да си говорим до тъмно. На другия ден трябваше да станем в 4:00, да си оправим леглата, и с багажа – цък-цък към гарата и към самолета, който излита в 7:15.

Легнах си към 1 часа, защото не можех да заспя. Въртях се, мислих, чудих се разни неща. Не ми се тръгваше.

В 3:30 чух алармата, която звучеше като че ли от далечна пещера. Претъркулих се и без малко да падна от втория етаж на леглото (добре, че имаше преграда). Станах с един скок и литнах към багажа. Навън беше още тъмно и тихо. Дори зловещо.

Събрахме се в двора, и към 4:15 се отправихме към спирката на гарата. Попивах жадно всеки пейзаж, всяка картина, колкото и незначителна да беше, защото щеше да ми липсва.

За секунди бяхме изтървали първия влак и чакахме 20 мин. за втория. За щастие, летището беше на 3 спирки и успяхме да стигнем навреме. Всичко вървеше по план, качихме се в самолета и започнахме да дремем. Да, ама не.

Усетих как самолета набира скорост и изведнъж – тряс…. и спря. Може би съм сънувала…

Само че след 10-тина минути обявиха, че има „проблем“ и трябва да изчакаме. И така, на всеки 30 минути изчаквахме, докато накрая ни казаха, че чакат инженери, които ще установят повредата.

Някои от нас дори не бяха разбрали, че не сме тръгвали, кротко похърквайки. Аз също заспах, за да се събудя след близо 3 часа и нещо, установявайки, че все още не сме във въздуха. Обадих се да предупредя и продължих да спя, уморена, гладна, изкривена от неудобните седалки и постоянното ръчкане в ребрата от хората около мен.

Към 10 и нещо местно време отлетяхме. Спах, докато не ни събудиха, че кацаме в Букурещ. А там беше адска жега, за разлика от Берлин, където излетяхме на 14 градуса. В Букурещ имаше суматоха с търсенето на багажа. Част от нас (включително и аз) не бяхме привилигировани да имаме багаж на борда, нищо, че се водеше ръчен. Заради по-големия размер, го бяха отвели в багажното. Следователно, наложи се да чакаме да се появи на лентата за чекиран багаж. Само дето не се появяваше. И така близо час. Всички бяхме изтръпнали от глад, умора, жега и притеснение, че шоколадите от Ритер Шпорт, които носехме, бяха станали на… нека да не казвам на какво. И всъщност, шоколадите си бяха станали на… каша, но въпреки това успяхме да ги спасим (какво не прави човек за всеобщото благо).

Докато чакахме и последните куфари, се позавъртяхме за някаква храна. Пустото му и летище не приемаше евро. А никой от нас не носеше леи. Карай – гладни и жадни още малко.

Най-после, всички с багаж, се отправихме към бусчето, което щеше да ни превози до Русе. Адска жега, но това не ни попречи да се забавляваме за последно.

Следващите два часа прекарахме в смях, някои дори спаха, други ги снимаха тайно. Беше забавно. Но и някак леко носталгично – приключението беше към своя край, а ние – все още ентусиазирани от всичко преживяно, не искахме да свършва.

Като цяло, прекрасно изживяване. Чудесни хора, незабравими спомени, весели ситуации. И най-важното е, че Берлин ни направи близки, може би завинаги (или поне се надявам да е така).

Със сигурност всеки от нас ще посети този магически град поне още веднъж, спомняйки си за първата ни среща с него. Защото всяко първо в нещо в живота крие очарование, превръщайки се в красив спомен за цял живот. Така и стана с нашето пътешествие до Берлин по стъпките на Ане Франк – превърна ни в нейни посланици на доброто, изграждайки неразрушима връзка помежду ни!

Спомени Ане Франк
Дори най-хубавите неща имат край.

П.С. Благодаря ти, Ане! За всичко, което ни даде! Благодаря на съдбата, че ме срещна с тези хора и че преживяхме подобни приключения!

С обич и вяра в доброто:

Мариела

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: