Когато дадеш парчета от душата си на грешните хора…

Да дадеш ключа към сърцето си на някого е лесно. Въпросът е, какво ще прави той с намереното…

***

Единственото, което ни свързва в този момент, е въздухът, който дишаме, защото се намираме в квадратно помещение под земята. Не, не сме в ковчег, говорейки от отвъдното. В бар сме. Аз и Ти. На метри един от друг и на светлинни години. Световете ни никога няма да се срещнат, а може би са се разминали, някъде там, между прилива и отлива. Между бездиханните лунни нощи и онези без пълнолуние…

Може би просто не ни е писано.

Преди бих казала, че ще го напиша, но вече не съм сигурна. Има ли смисъл? …

Смисъл винаги има, но не и с теб, не и сега, може би никога.

Аз все тъй ще те искам, а ти ще бъдеш като слънцето – недостижим, далечен и изскрящ. С лъчите си ще затопляш кожата ми, но приближа ли се, ще ме изгориш.

Защото понякога дори един метър е твърде голямо разстояние за души, които са от различни вселени…

И аз ще продължа да те искам, да опитвам да те привлека, да ти се харесам, да мечтая, а ти… ти ще бъдеш за другите… Моят център на вселената ще бъде нечий друг.

А може би ти дори не съществуваш… А си само в главата ми, проекция на въображението…

Може би затова никога няма да се срещнем, колкото и близо да сме…

Защото сме твърде еднакви, а нали само противоположностите се привличат…

П.С. Внимавай на кого какво даваш. Защото ключът към сърцето е един, а онзи, който нахлува и оставя вратата отключена след като излезе, всъщност е причината за счупените стъкла и за зейналата празнина отляво…

Най-голямата ни заблуда е, че имаме време… да се променим, да опитаме отново, да открием онова, което не съществува, да се сбогуваме, да живеем, да обичаме. Мислим, че имаме достстъчно време, а то е само миг, преди свещта да изгори. Напълно!




marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: