1 кафе за самотници, моля!

Стоях си кротко и гледах през стъклената витрина на претъпканото кафене в студения зимен ден. Часът бе около 4 следобяд, денят делничен, а наоколо гъмжеше от хора, подобно на мравуняк преди дъжд. Нито бедственото положение, нито близо 3-метровите преспи от сняг ги спираха да щъкат безцелно из градските улици. Част от тях бяха намерили обежище именно тук – в това непретенциозно местенце. Какви ми правеше впечатление, докато стоях и чаках да стане време за срещата ми? Всички до един бяха самотници. И онзи човек, който беше забил нос в електронната книга, и от време на време отпиваше от поизстиналото си капучино; и момчето с лаптопа, което вероятно работеше над нещо, без да забелязва, че светът около него се движи. И момичето, което беше сложило тапи в ушите си, сякаш за да се изолира от самотата в обгръщащия свят. Всички бяха самотници!

Как го разбрах ли? Всеки влизаше сам, обхождаше пространството с бърз нервен поглед, сканирайки за свободно ъгълче, далеч от любопитни очи. За място, където ще може да се слее с декора, без да се налага да общува с никого, изцяло потопен в собствените си мисли, несгоди, а може би дори мечти…

Седях си тихо и кротко, наблюдавайки хората, докато отпивах глътка след глътка от голямото лате. Обичах да наблюдавам, да отгатвам кой какъв е, къде отива, какъв живот води, за какво си мисли. Ето, например онзи благ дядка от съседната маса, който няколко пъти ми се усмихна окуражително, толкова много ми напомняше на Дядо Коледа. Игрив и весел поглед, бяла брада, добро излъчване. Просто така. И той стоеше сам, забил нос във вестника си.

„Самотата е навсякъде“ – мислех си. Дори в кварталното кафене. Седнала е, кръстосала е крака, червисала устни, гледа предизвикателно, и пие дълго кафе. Чисто! Самотата е навсякъде! Като гнусните боклуци, които срещаме по улиците, заради препълнените контейнери и нехайството на хората….


„Всички сме самотници!“. Модерният човек просто не умее да създава връзки със солидни основи. Някак изчерпан е в търсене на… Какво всъщност търси? Не се знае! Може би себе си, може би смисъл… Смисълът може да е безкраен, а самотата да е породена от липса на себереализация, мислех си. Тоест, да не знаеш какво искаш да правиш със себе си.

Ами да, раждаме се, растем, самовъзпитаваме се, учим, работим, но сякаш все не остава време да поспрем и да се запитаме какво всъщност искаме, щастливи ли сме, добри хора ли сме… Все не ни остава време за една чаша кафе и разговор със самотата ни – за да разберем накъде сме поели, и има ли път назад…

И така, самотата ни обгръща подобно на октоподови пипала, пускайки ни отровата на безразличието, което ни дави – малко по-малко, всеки ден…

– Извинете, тук дали е свободно?

Унесът ми беше прекъснат от чернокоса слаба жена на средна възраст с игрив поглед. Гледаше ме очакващо, а в ръце държеше табла с кафе и десерт. Осъзнах, че единственото столът до мен е свободен…

– Съжалявам,  – усмихнах ѝ се – Чакам един човек…

Тя се обърна и отиде при Дядо Коледа. Той ѝ направи място и тя седна, наслаждавайки се на своя десерт.

А аз се обърнах към невидимия си събеседник на стола срещу мен.

Да, там стоеше моята Самота. И ни предстоеше дълъг разговор!

02.03.2018 г.

кафе за самотници

Прочети още:

В очакване на чудо…

Посетете нашата фейсбук страница за още интересни неща

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: