Синият пуловер

На М.Ж.К., която винаги ще остане в сърцето ми!

На А.К., която ме научи да давам, без да очаквам!

Беше зима. Една от онези, носещи в себе си усещането за магия и аромат на предстояща случка с доза въпросителност. Въздухът ухаеше на предстоящ сняг, мъглата ниско се стелеше над градския пейзаж, обвиваща всичко в своята плътна прозрачна пелерина. Всичко живо беше притихнало в полудрямка. Само тя се приготвяше за работа.

Часовникът отброи 6 часа и госпожа Христова като всяка делнична сутрин нахлузи вълнените си чорапи. Носеше ги, защото обувките ѝ пропускаха ( носеше ги за 10-та поредна година). Закопча кожухчето си – и то вехто, и сложи шапката на главата си. Подръпваше я всеки път по-надолу, за да предпази ушите си от студения въздух на декемврийския вятър.

След като излезе от скромния си дом, по традиция мина покрай бутката за кафе, където я знаеха като „дълго чисто“. Взе го, дари с усмивка младата продавачка, която не можеше да се начуди как може някой да е толкова усмихнат толкова рано и в този студ.

Госпожа Христова продължи по тихата улица към работа. Още бе тъмно. Градът не се бе разсънил, а тихо дремеше в гънките на зимата.

Госпожа Христова мина подмина клошара на големия булевард. Явно той бе единственият, който не спи по това време. И как да спи, като няма къде да иде… На студ спи ли се? – ядосано запита тя вътрешното си Аз. Всеки божи ден тя минаваше нарочно от тук и му оставяше 2 лева – ей тъй, за да го зарадва. Нямаше да забогатее с тях, а усмивката, с която я даряваше, беше безценна. Освен това, много ѝ напомняше на някого.

И днес не пропуска да му остави 2 лева, макар да беше задрямал. Пусна ги в увехтялата картонена кутийка от сапун „Тед“, усмихна се и продължи, като си каза наум: „И ти ангелски дълг плащаш, старче. Кой те знае какво си сторил в миналия си живот, а? Или в следващия?“.

Христова наближи училището и очите ѝ засияха. Пак щеше да е по-рано от всеки друг. Всички я знаеха, дори кучетата около училището. Сякаш усетила, че наближава, нейната дружка залая доволна.

Рито, пакостнице, ела миличка. Да, нося ти закуска. Тихо де, недей да врещиш толкова, ще събудиш квартала.
Така спокойно ѝ говореше и я галеше по главата. Рита бе куче без потекло, най-вероятно смеска между голдън ретривър и улична превързходна.

Госпожа Христова я обичаше много и всеки ден ѝ носеше гранулки, защото знаеше, че не е лесно да бъдеш сам на улицата.

Обичаше да идва по-рано на работа. Умиротворяваше се от спокойствието, макар и в мрака. Училището изглеждаше величествено, макар коридорите да бяха някак празни без наличието на учениците в този ранен час.
Госпожа Христова си нямаше никого, освен дебелия котарак Иво, който бе спасила преди няколко години от гладна смърт. Една люта зима, като изпратен от съдбата, той се появи пред вратата й. Не знаеше да се смее ли, да плаче ли при оскубания му вид. Трудно ѝ беше да разбере какво точно е това нещастно създание на черджето пред входната врата, което мяука неистово. После го прибра, изкъпа го и нещата си дойдоха на мястото.

Днес денят бе специален. Усещаше го, макар да не можеше да обясни защо. Може би бе свързано с училищните дарения за Коледа, който всяка година тя организираше. Инициативата ѝ бе насочена към помощ на домове за деца в неравностойно положение. Това бе нейната кауза и тя не се отказваше за поредната година в опита си да дари мъчничко вяра, надежда и шепа любов на тези изстрадали създания в домовете.

Често мислеше, че животът безвъзвратно се е изплъзнал от ръцете ѝ и че нищо хубаво и значимо не ѝ предстои, тази простичка дейност я стопляше и придаваше смисъл на дните ѝ. Дори се улавяше в нетърпение за следващата Коледа, когато отново щеше да поеме своята задача като един истински дядо Коледа. Не на последно място, мислеше си, това е добър пример за децата. Нека се учат на добро…

Днес бе по-ентусиазирана от друг път. Очакваше дарения от цялото училище, а към обяд трябваше да се обади на дома за сираци и да разбере кога е удобно да бъдат доставени даренията. От всичко, което получаваше и преподреждаше, преглеждаше и сортираше, най я радваха децата, които носеха пълни торби със старите си играчки. Така поддържаха несломимата ѝ вяра в доброто. И тя бе опаковала своя дял от помощите – запазени дрехи, чанти, обувки, както и голяма част от книгите, които чинно бе събирала с годините. Обичаше ги, но знаеше, че щяха да зарадват някое дете, дай боже и да променят живота му.

Влезе в тъмния кабинет, светна мъждивата лампа и остави оръфаното кожухче на закачалката, а до него и износената си чанта. Огледа се – навън бе още тъмно. Значи имаше време да преброи събраната сума, отделена за лакомства. „Че каква Коледа е без лакомства, бе Госпожо?“, беше ѝ напомнил малкия Стоян от 8б. „Как така няма да им занесем нещо сладичко? Нали са деца, като нас“.

„Така е, Стояне. Ще съберем парички и ще им купим нещичко. Не се тревожи.“ – усмихна му се и го успокои на часа. Колко бяха умни децата. Беше благословена да работи с тях всеки ден.

Миналата година бяха събрали доста пари, с които купиха коледна елхичка, скромна украса, бисквити, вафли, шоколади, шоколадови Дядо Коледовци и какво ли не. Най ѝ беше забавно да пазарува с децата, защото те се вдъхновява много и забравяха за себе си.

Тази година обаче имаше изискване да не се доставя шоколад. А дали не беше и от миналата година? Какво ли се случваше с всичките тези лакомства, които доставяха.

Госпожа Христова не бе глупава. Събра 2 и 2 и веднага разбра, че не стигат до клетите души. Стана ѝ тежко, стегна я отдясно, а една едра сълза се отрони от лявото ѝ око. Преглътна соленото в гърлото. Тайно се надяваше поне дрехите да отиваха по предназначение. А тези събрани пари щяха да ги дарят за храна в дома. Но щеше да иска доказателства. Да, и щеше да настоява.

На вратата се почука и това я извади от мимолетния унес, в който бе изпаднала.

-Да…

 

-Добро утро. Вие ли сте г-жа Христова? – млада руса девойка, около 20-те, срамежливо се подаде иззад врата.

 

-Да, аз съм. Заповядайте. Влезте.

 

-Аз съм Надя Иванова. От дома за сираци. Тази година ще работим заедно за даренията. Много исках да ви се представя лично и да ви благодаря за отдадеността през изминалите години. За всичко, което правите. – момичето свенливо и подаде ръка и продължи да гледа надолу.

 

-Аз ви благодаря. Моля, наричайте ме Анна. Дойдох по-рано, за да ви помогна с опаковането. От вашето училище винаги получаваме много неща. Уговорила съм утре да дойде транспорт, но и аз ще съм тук, за да помогна с организацията.

-Чудесно! Всъщност, днес очаквам още дарения и се надявам да надминем миналогодишните.

 

 

 

-Вие правите чудеса с тези деца. Те го оценяват и са щастливи. Дори късметлии.

 

-Е, не е кой знае какво. Помагаме с каквото можем. – усмихна се смутено Анна и се взря в захабения син пуловер на момичето. Струваше ѝ се странно познат. Някак далечен.

 

-Напротив, казвам ви го от опит – настояваше Надя, а зелените ѝ очи заискряха дяволито от въодушевление.

 

-Моля? – учуди се Ана. – Какво имате предвид?

 

-И мен зарадвахте… преди години. Затова исках да дойда лично да ви благодаря. Дарихте ми искрица надежда, която никога няма да забравя. Помогнахте ми да повярвам в доброто у хората. И благодарение на това, сега то е не само моя работа, но и мисия, дълг – да помагам на хората в нужда.

 

-И вие сте били там… – не беше въпрос, а осмисляне на казаното.

 

-Да. Този син пуловер ми е от Вас. Не стана на никой друг, а аз бях най-голямата и най-едрата. Дадоха и го. Ухаеше на лавандула. Помислих си, че така мирише истинският дом – на лавандула, обич и спокойствие. На уют. На утеха. Оттогава мечтая да се срещна с вас. Преди мен имаше друга жена, но тя напусна. Парите били малко, работела по празници.. и Избраха мен.

 

-Направили са най-добрият избор, Надя. – усмихна ѝ се Анна, а очите ѝ бяха плувнали в сълзи. Сълзи на благодарност и искрено щастие.

 

-Благодаря ви за всичко! И не мислете, че животът си отива напразно. Дарили сте щастие на много деца. Дали сте им надежда, вяра, че чудесата се сбъдват. И всеки ден давате пример на децата около вас. Вие сте ангел-хранител!

 

-Ще продължа да помагам, докато мога.

 

-Аз ви предлагам да изпием по един чай с мед, докато се посъберат още дарения, а после да ги опаковаме.

 

-Съгласна съм, но ако в чая има и канела – любима ми е.

 

-Колко странно, и на мен. – усмихна се Надя.

Имаше нещо странно в това запознанство. Бог събира еднаквите, мислеше си Анна. А може ги събираше след като са били свързани в миналото. Неведоми са пътищата Му. Усмихна се и изгаси лампата в кабинета си.

Синият пуловер ѝ напомни, че ничий живот не е напразен, ако е изпълнен с добри дела и топлина към другите.

18.12.2015

М.С.К.

Прочети още:

Посетете нашата фейсбук страница за още интересни неща

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: