Спомням си… горчиво-сладки спомени с мирис на маргаритки

Още си спомням онзи ден преди 5 години, когато се събудих… Усетих силен шамар от съдбата и ритник в корема. Лицето ми беше мокро, защото те бях сънувала. Казват, че хората, които имат силна връзка, никога не се разделят… Дори, когато единият си отиде. Е, може би тази силна връзка ми показа неизбежното… Онова, което беляза денят като трагедия….

Какво се случва с душата, когато си отива от света? Навестява ли любимите си хора за последен път? Какво изпитва? Боли ли я, че ги оставя, макар да е била готова, да го е очаквала? Накъде тръгва и ще може ли отново да се докосне до близките си?

И до днес, 5 годни по-късно, не мога да си отговоря на тези въпроси. В съзнанието ми стои като черна дупка онзи ден, в които си отиде завинаги от мен. Най-черният ден в живота ми до този момент.

спомням си
снимка: Pexels.com

Затварям очи и се опитвам да си спомня усмивка. Поглед. Емоции. Ситуации. Думи. Припомням си гласа ти, нежните нотки, който галят ухото. Спомням си… Всичко! Как ме преследваше с филии хляб, защото бях злояда; как ми се обиждаше, когато не си изяждах всичко; с каква обич ми плетеше домашни чорапи, измисляше всякакви игри, на които да играем; шиеше дрехи на куклите ми; измисляше от нищо-нещо; спомням си спокойствието в очите ти, това, че никога не се оплакваше от нищо, винаги усмихната, добра, обичаща!

Спомням си как винаги беше там, когато те потърсех; готова винаги да ми подадеш ръка, да ме успокоиш, да ми кажеш, че всичко ще е наред. Винаги си била там за мен, а мен ме нямаше, когато имаше най-голяма нужда. Всичко, което си спомням, ми липсва. Но най-много ми липсва вярата ти в доброто и това, че винаги беше готова да помагаш на всеки. Вече няма такива хора… или поне аз не срещам…

Никога няма да забравя онзи непроведен телефонен разговор от летището. Защото ми тежи всичко неизказано. Може би, ако ти бях вдигнала, щях да остана. Може би щях да усетя, да разбера, да го предотвратя. Може би, може би… На стотици хиляди километри от дома ме връхлетя носталгията. Лисата, усещането за празнина и безвъзвратност.

Всичките ми спомени с теб ми дращят отвътре на душата. Парят като нажежено желязо върху кожата. Толкова истински и в същото време толкова нереални. Сякаш съм била в приказка. Сякаш никога не те е имало.

Кой сега ще ми прави от любимото жито? С кого ще говоря с часове и пак няма да са ми достатъчни? Кой ще ми разказва спомени от детството за това каква съм била? Кой ще се интересува дали съм нахранена, на топло и добре? Кой ще ми побутва парички, уж случайно, да си купя нещо…. Кой ще се радва на сватбата ми и ще гледа как растат децата ми? Кой ще ми прави от любимите печени чушки в буркани за зимата? Кой ще ме обича, наивно по детски, както никой друг, когато те няма…

Истината е, че има незаменими хора. Има такива, които, отивайки си, оставят диря завинаги. В сърцето. След тях оставаш празен и ограбен и сякаш никога не си бил истински щастлив, пълен, смислен, истински! Сякаш никога не си… бил!

Казват, че в най-страшните мигове от живота, човек не е способен да плаче. Когато губиш част от себе си, от сърцето си, очите са сухи, а сърцето се чупи. Напуква се отвътре и замлъква…

Казват, че няма достатъчно сълзи, които да изтрият горчивината от сърцето. От липсата. От болката. От онова, което ни е отнето безвъзвратно. Защото всички ние сме изградени от липси. Счупени сме, но само през пукнатините може отново да проникне светлината!

Баба ми казваше, че когато оставиш сълзите да текат, след като се наплачеш, всичко минава и заминава. Тогава защо продължавам да усещам тази огромна дупка, празнина, черна яма….

Времето  минава, но то не е в състояние да промени нищо. Може само да притъпи болката, липсата. Времето не може да издълбае онова, което си пропуснал. Затова, не пропускай да кажеш на тези, които обичаш, че са важни за теб. Не пропускай да ги прегърнеш за довиждане, защото никога не знаеш дали няма да е за последно….

  P.S.  Липсваш ми, бабо! Винаги ще те помня! Почивай в мир! Благодаря ти за всичко!

 

с обич:

твоята любима внучка

 

marielasv89

Мечтател, писател, читател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: